„Не гледай към мен - помислих. — Не поглеждай навън през прозореца.“
Пълзях бавно надолу. Обикновено щях да стъпя от водосточната тръба на външния перваз на прозореца на стаята с телевизора, но сега и дума не можеше да става за това. Спуснах се предпазливо още около педя, присвит назад в сенките извън светлината, и за миг надникнах с ужас в стаята, очаквайки да видя баща си и Урсула Монктън, вторачени в мен.
Стаята беше празна.
Лампите бяха включени, телевизорът също, но никой не седеше на канапето и вратата към коридора на долния етаж беше отворена.
Стъпих на перваза с отчаяната надежда, че никой от двамата нямаше да се върне и да ме види, а после се спуснах от перваза в цветната леха. Мократа пръст беше мека под стъпалата ми.
Щях да затичам, просто да побягна, но в гостната светеше - там, където децата никога не влизахме, стаята с дъбова ламперия, която се пазеше за най-хубавите и специални поводи.
Пердетата бяха дръпнати. Бяха от зелено кадифе, обшити с бяло, и светлината, която струеше от тях, където не бяха плътно събрани, изглеждаше златиста и мека.
Приближих се до прозореца. Пердетата не бяха плътно събрани, както казах, и можех да видя какво става в стаята.
Не разбирах какво виждам. Баща ми беше притиснал Урсула Монктън отстрани на голямата камина на отсрещната стена. Беше с гръб към мен. Тя също, ръцете ѝ стискаха огромната, висока лавица на камината. Прегръщаше я отзад. Миди полата ѝ беше вдигната около кръста.
Не знаех какво правеха, а ѝ всъщност не ме интересуваше точно в този момент. Важното беше само че вниманието на Урсула Монктън бе отвлечено от нещо друго и не беше насочено към мен. Обърнах гръб на пролуката между пердетата, светлината и къщата и затичах бос в дъждовния мрак.
Не беше катраненочерно. Беше от онези облачни нощи, в които облаците сякаш попиваха светлина от далечните улични лампи и къщи долу и я връщаха към земята. Можех да виждам достатъчно, щом очите ми се приспособиха към тъмнината. Тръгнах към задната част на градината, покрай купчината тор и окосена трева, после надолу по хълма към черния път. Шипове и тръни бодяха стъпалата ми и дращеха краката ми, но продължих да тичам.
Прехвърлих се през ниската метална ограда и излязох на пътя. Бях избягал от къщата ни и имах чувството, че главоболието ми, за което не си давах сметка до този момент, изведнъж се беше разсеяло.
- Лети? Лети Хемпсток? - прошепнах настойчиво.
И си помислих: „Аз съм в леглото. Сънувам всичко това. Колко жив сън. Аз съм в леглото си...“. Но не вярвах, че Урсула Монктън мислеше за мен точно тогава.
Докато тичах, си спомних за баща ми, за ръцете му около икономката, която не беше никаква икономка, и как целуваше шията ѝ, а след това видях лицето му през ледената вода във ваната, докато ме държеше отдолу, и вече не бях уплашен от онова, което стана в банята. Вече бях уплашен какво означаваше това, че баща ми целуваше шията на Урсула Монктън и че ръцете му бяха повдигнали миди полата ѝ над кръста.
Родителите ми бяха едно цяло, ненарушимо. Бъдещето изведнъж ми се стори неясно като в мъгла. Всичко можеше да се случи. Влакът на живота ми беше изскочил от релсите и се бе понесъл през полята надолу по черния път ведно с мен.
Острите камъни на пътя нараняваха стъпалата ми, докато тичах, но ми беше все едно. Сигурен бях, че много скоро съществото Урсула Монктън щеше да приключи с баща ми. Може би щяха заедно да се качат на горния етаж, за да ме проверят. Тогава щяха да открият, че ме няма и щяха да тръгнат след мен.
„Ако тръгнат след мен, ще са с колата“, помислих си аз. Загледах за пролука в живия плет от двете страни на пътя. Зърнах дървена ограда, прехвърлих се от другата страна и продължих да тичам през ливадата. Сърцето ми биеше като най-големия и най-гръмък барабан, който можеше да съществува или бе съществувал някога, бос, с пижамата ми и домашния халат, целите прогизнали под коленете и полепнали по мен. Тичах, без да гледам за пътеки. Ливадата беше по-лесна за стъпалата ми, отколкото камъните по пътя. Бях щастлив и се чувствах по-истински, докато тичах по тревата.
Зад мен прогърмя, въпреки че не видях мълния. Прескочих ограда и стъпалата ми затънаха в меката пръст на прясно изорана нива. Залитах по нея и падах, но продължавах напред. По дървената ограда и хоп - в следващата нива. Тази не беше изорана. Прекосих и нея покрай оградата, уплашен, че се бях отдалечил много от пътя.
На пътя блеснаха фаровете на кола, внезапни и ослепителни. Замръзнах на място, стиснах очи и си представих, че спя в леглото си. Колата подмина, без да забави ход и зърнах задните ѝ червени светлини, докато се отдалечаваше от мен. Беше бял пикап, май принадлежеше на семейство Андърс.