Бягал бях от нея през нощния мрак от... колко, половин час? Час? Съжалих, че не бях си останал на пътя, а се бях опитал да прекося нивите. Щях да съм вече във фермата Хемпсток. А се бях изгубил и бях в капан.
Урсула Монктън се спусна по-ниско. Розовата ѝ блуза беше отворена и разкопчана. Носеше бял сутиен. Миди полата ѝ плющеше на вятъра и оголваше прасците ѝ. Не изглеждаше мокра въпреки поройния дъжд. Дрехите ѝ, лицето и косата бяха съвършено сухи.
Вече се рееше над мен и протегна ръце.
Всяко движение, всичко, което правеше, блесваше от укротените мълнии, които святкаха и се гърчеха около нея. Пръстите ѝ се разтвориха като цветя в ускорен филм и разбрах, че си играеше с мен, разбрах какво искаше да правя и се мразех затова, че не застанах на място, а правех каквото тя искаше - бягах.
Бях животинка, която я забавляваше. Играеше си точно както бях виждал Монстър, големия риж котарак, да си играе с мишле - пусне го, за да побегне, след това го тупне и го събори с лапа. Но мишлето пак бягаше. Нямах избор, бягах също като него.
Бягах към отвора в плета колкото се може по-бързо, залитащ, наранен и мокър.
Гласът ѝ ехтеше в ушите ми, докато бягах.
- Казах ти, че ще те заключа на тавана, нали? И ще го сторя. Татенцето ти вече ме харесва. Ще прави каквото му кажа. Може би отсега нататък ще се качва по стълбата и ще те пуска от тавана. Ще те кара да слезеш по стълбата. И всяка нощ ще те дави във ваната, ще те гмурва в студената ледена вода. Ще му позволя да го прави всяка нощ, докато му омръзне, и тогава ще му кажа да не те връща повече, просто да те натисне под водата, докато спреш да мърдаш и докато нищо не ти остане освен тъмнина и вода в дробовете. Ще го накарам да те остави в студената вана, неспособен да мърдаш повече. И всяка нощ ще го целувам и целувам...
Бях минал през пролуката в плета и тичах по мека трева.
Пращенето на мълнията и странната, остра метална миризма беше толкова близо, че кожата ми настръхна. Всичко около мен ставаше все по-ярко и по-ярко, огряно от мигащата синкавобяла светлина.
- А когато татенцето ти най-после те остави във ваната завинаги, ще бъдеш щастлив - шепнеше Урсула Монктън. Представих се, че усещам как устните ѝ докосват ушите ми. — Защото няма да ти хареса на тавана. Не просто заради тъмното там, с паяците и призраците, а защото ще доведа приятелите си. Не можеш да ги видиш на дневна светлина, но те ще са на тавана с теб и никак няма да ти харесат. Не обичат малки момченца моите приятели. Ще се преправят на паяци, големи колкото псета. Стари дрехи на невидими тела, които те дърпат насам и натам, и не те пускат. Вътре в главата ти. И когато си на тавана, няма да има никакви книжки и никакви приказки, никога повече.
Не бях си го и представял. Устните ѝ наистина докоснаха ухото ми. Плуваше във въздуха до мен, тъй че главата ѝ беше до моята и когато ме хвана, че гледам към нея, се усмихна с престорената си усмивка и аз не бях способен да бягам повече. Едва можех да се движа. Болеше ме хълбокът и едва можех да дишам - бях свършен.
Краката ми поддадоха, залитнах, паднах и този път не станах.
Усетих топлина по краката си, погледнах надолу и видях жълта струя, потекла от предницата на панталоните на пижамата ми. Бях на седем години, не бях вече малко дете, но се напишквах от страх като бебе и нищо не можех да направя, докато Урсула Монктън висеше във въздуха на няколко стъпки от мен и наблюдаваше равнодушно случващото се.
Гонитбата беше свършила.
Стоеше изправена във въздуха, на три стъпки над земята. Бях се проснал под нея по гръб в мократа трева. Тя започна да се спуска, бавно и неумолимо, като някой от онези на разваления телевизионен екран.
Нещо докосна лявата ми ръка. Нещо меко. Подуших ръката си и се озърнах натам, уплашен, че ще видя паяк, голям като куче. Ала на светлината на мълниите, които се гърчеха около Урсула Монктън, видях кълбо тъмнина до дланта си. Черно кълбо с бяло петънце на ухото. Вдигнах котенцето в ръката си, поставих го до сърцето си и го погалих.
- Няма да дойда с теб - казах. - Не можеш да ме накараш. - Надигнах се, защото седнал се чувствах по-малко уязвим, а котенцето се сгуши удобно в ръката ми.
- Сладичък мой, пудингопай - пропя Урсула Монктън. Стъпалата ѝ докоснаха земята. Беше огряна от мълниите си като рисунка на жена в сиво, зелено и синьо, и изобщо не приличаше на истинско същество. - Ти си само едно малко момченце. А аз съм голяма. Пораснала бях още когато вашият свят беше топка разтопена скала. Мога да ти причиня каквото си поискам. Хайде, ставай. Връщам те у дома.