Котенцето, което криеше муцунка в гърдите ми, издаде тънък и протяжен звук, не обикновено мяукане. Обърнах се, извръщайки очи от Урсула Монктън, и погледнах зад себе си.
Момичето, което идваше към нас през полето, носеше лъскав червен дъждобран с качулка и черни гумени ботуши, които изглеждаха много големи за нея. Излезе от тъмното невъзмутимо и вдигна очи към Урсула Монктън.
- Махни се от земята ми — извика Лети Хемпсток.
Урсула Монктън отстъпи назад и в същото време се издигна, увисвайки във въздуха над нас. Лети Хемпсток се пресегна към мен, без да погледне, взе ръката ми и пръстите ѝ се сплетоха с моите.
- Не докосвам земята ти - каза Урсула Монктън. -Върви си, малко момиченце.
- Ти си на моята земя - повтори Лети Хемпсток.
Урсула Монктън се усмихна, а мълниите се виеха и гърчеха около нея. Беше като въплътена зад сила, извисена пред очите ми в пращящия въздух. Беше бурята, беше мълнията, беше светът на големите с цялата негова мощ и с всичките му тайни, с всичката му глупава, нехайна жестокост. Тя ми намигна.
Бях седемгодишно момче и стъпалата ми бяха одраскани и кървящи. Току-що се бях подмокрил. А съществото, което се рееше над мен, беше огромно и алчно и искаше да ме затвори на тавана, а когато ѝ омръзнеше да се занимава с мен, щеше да накара татко да ме удави.
Ръката на Лети Хемпсток в моята ми вдъхваше малко кураж. Но Лети беше просто момиче, въпреки че беше по-голяма от мен, въпреки че беше на единайсет, въпреки че беше на единайсет от много дълго време. Урсула Монктън беше възрастна. Нямаше значение в този момент, че беше въплъщението на всяко чудовище, на всяка вещица и на всеки кошмар. Важното беше, че е възрастна, а когато възрастните се бореха с деца, винаги печелеха.
- Трябва да се върнеш там, откъдето дойде - каза Лети. Не е здравословно за теб да си тук. За твое собствено добро, върни се вкъщи!
Във въздуха се разнесе звук. Ужасен, изкривен, стържещ звук, пълен с болка и лудост - шум, от който зъбите ми затракаха, а предните лапи на котето, опрени на гърдите ми, се сгърчиха и козината му настръхна. Малкото същество се изви, вкопчи се в рамото ми и изсъска. Вдигнах очи към Урсула Монктън. Едва когато видях лицето ѝ, разбрах от какво бе причинен шумът.
Урсула Монктън се кискаше.
- Да се върна? Когато хората ви раздраха дупката във Вечното, се вкопчих в шанса си. Можех да властвам над светове, но ви последвах и зачаках търпеливо. Знаех, че рано или късно връзките щяха да се разхлабят и че щях да тръгна по истинската Земя, под Слънцето на Небесата. - Вече не се кискаше. -Всичко тук е толкова немощно, момиченце. Всичко се прекършва толкова лесно. Искат съвсем прости неща. Ще взема всичко, което пожелая от този свят, като дете, натъпкало лакомата уста на бузестото си личице с къпини от храста.
Този път не пуснах ръката на Лети. Погалих котето, чиито остри като иглички нокти се бяха забили в рамото ми, и то ме ухапа в отговор, но захапката му не беше силна, само уплашена.
Гласът ѝ закънтя към нас от всички посоки, щом бурният вятър се надигна.
- Дълго ме държахте далече оттук, но после ми отворихте вратата и това ми позволи да напусна. И какво можеш да ми направиш сега, след като вече съм вън?
Лети не изглеждаше ядосана. Помисли малко и рече:
- Бих могла да ти отворя нова врата. Или още по-добре, мога да кажа на баба да те отпрати отвъд океана, чак там, откъдето дойде.
Урсула Монктън се изплю на тревата - малка огнена топка, която запращя и засъска на земята, където падна плюнката.
- Дай ми момчето - каза тя само. - То е мое. Дойдох тук заради него. Притежавам го.
- Притежаваш го друг път! - извика Лети Хемпсток, вече ядосана. - Най-малкото пък него.
Лети ми помогна да се вдигна на крака, застана зад мен и ме прегърна. Бяхме две деца сред полето в нощта. Лети държеше мен, а аз държах котенцето, докато над нас гласът продължаваше да говори:
- Какво ще направиш? Ще го вземеш вкъщи със себе си? Този свят е свят на правила, момиченце. Той е на родителите си в края на краищата. Отведеш ли го, родителите му ще дойдат да си го вземат вкъщи, а родителите му ми принадлежат.
- Омръзна ми от теб - каза Лети Хемпсток. Дадох ти шанс. Ти си на моята земя. Махай се!
Усетих гъдел по кожата си, все едно че мравки ме полазиха - както когато потъркам балон о пуловера си и после го допра до лицето и косата си. Косата ми беше прогизнала, но макар и мокра, имах чувството, че беше настръхнала.
Лети ме държеше здраво.
- Не се тревожи — прошепна ми тя.
Щях да кажа нещо, да я попитам защо не трябваше да се тревожа и от какво трябваше да ме е страх, когато полето, сред което стояхме, заблестя.