Старата госпожа Хемпсток ми подаде глинена паница, пълна със супа от черното котле на печката.
- Изгълтай това. Трябва да се загрееш отвътре.
Супата беше гъста и затопляща. Никога преди не бях пил супа в банята. Беше съвсем ново преживяване. Когато изгълтах съдържанието на паницата и ѝ я върнах, тя на свой ред ми подаде голям бял сапун и изтривалка и ми каза:
— Сега почвай да търкаш. Търкай, докато животът и топлината се върнат в кокалите ти.
Седна в люлеещия се стол от другата страна на огнището и започна да се люшка лекичко.
Чувствах се в безопасност. Все едно че самата същност на това да бъдеш баба се беше побрала в онова място, в онзи миг, и ги беше наситила. Изобщо не ме беше страх от Урсула Монктън, каквото и да представляваше тя. Не и тогава. Не и там.
Младата госпожа Хемпсток отвори вратата на фурната, извади пай с хрупкава лъскава кафява коричка и го остави на перваза на прозореца да изстине.
Избърсах се с кърпата, която ми донесоха, макар че топлината на огъня ме бе изсушила толкова, колкото и кърпата, а после Лети Хемпсток се върна и ми даде нещо бухнало и бяло като момичешка нощница, само че направено от бял памук, с дълги ръкави и диплещо се до пода, и бяла шапчица. Поколебах се дали да го облека, но се сетих - това беше момчешка нощница. Виждал бях картинки на такива в книжки. Уий Уили Уинки тичаше през града, облечен в такава в книжката с детски стихчета, която бях чел.[10]
Напъхах се в нея. Нощната шапчица се оказа много голяма за мен и захлупи лицето ми, тъй че Лети я взе и я прибра.
Вечерята беше чудесна. Имаше телешка плешка с печени картофи, златисти и хрупкави отвън и меки и бели отвътре, зеленчуци в масло, които не можах веднага да разбера какви са, макар да си мисля сега, че може да бяха били коприва и печени моркови, почернели и сладки. (Не мисля, че обичах сготвени моркови и почти не бях ял от тях дотогава, на ги опитах смело и ми хареса, а после до края на детството ми варените моркови ме разочароваха.) За десерт беше паят, с плънка от ябълки, с омекнали стафиди и натрошени орехи, всичко полято отгоре с жълт яйчен крем, по-гъст и сладък от всичко, което бях опитвал в училище или у дома.
Котето спа на възглавничка до огъня до края на вечерята, когато със старата сива домашна котка, четири пъти по-голяма от него, се захванаха с остатъците от месото.
Докато се хранехме, никой нищо не каза за станалото с мен или защо бях тук. Дамите Хемпсток си говореха за фермата - вратата на сайванта за доене трябвало да се боядиса, кравата Рианон май беше окуцяла с левия заден крак, пътеката до щерната -резервоара за вода - долу, трябвало да се разчисти...
- Само вие трите ли сте? - попитах. - Няма ли мъже?
- Мъже ли? - подвикна възмутено баба Хемпсток.
- Че каква проклета полза може да има от един мъж! Нищо не може да свърши един мъж из тая ферма, което аз да не мога да свърша дваж по-бързо и пет пъти по-добре.
- Имали сме мъже тук понякога - каза Лети. - Идват и си отиват. Сега сме си само ние.
Майка ѝ кимна.
- Запиляха се по широкия свят да си търсят късмета мъжете Хемпсток. Съдба! Нищо не може да ги задържи тук, почне ли да ги тегли навън. Очите им се зареят в далечината, и вече сме ги загубили завинаги. При първия шанс щипват по села и градове и нищичко не идва да покаже къде са поне освен по някоя пощенска картичка.
- Родителите му идват! — каза старата госпожа Хемпсток. - Карат насам. Току-що минаха покрай бряста на Парсън. Язовците ги видяха.
- С тях ли е тя? — попитах. - Урсула Монктън?
- Тя ли? - каза с насмешка баба Хемпсток. — Онова нещо? Тя — не.
Помислих малко.
- Ще ме накарат да се върна с тях и после тя ще ме заключи на тавана и ще остави татко да ме удави, когато ѝ омръзне да се занимава с мен. Така каза.
- Може да ти е казала, пиленце, ама няма да го направи — увери ме майката на Лети. - Да не се казвам Джини Хемпсток, ако посмее такова нещо!
Хареса ми името Джини, но не ѝ повярвах и не се успокоих. Скоро вратата на кухнята щеше да се отвори и баща ми да ми закрещи или да изчака, докато влезем в колата, и тогава да ми закрещи. Щяха да ме върнат нагоре по пътя до вкъщи и с мен щеше да е свършено.
- Я да видим - разсъди Джини Хемпсток. - Би могло да ни няма, когато дойдат тук. Биха могли да дойдат предния вторник, когато вкъщи нямаше никой.
10
Поема от Уилям Милър. публикувана през 1841 г.. чийто главен герой става популярен в цял свят като олицетворение на спящото момче. - Б. ред.