- Искам да помия - отвърнах. - Защото ми се случи. И защото все още съм си аз! - С тези думи хвърлих малкото парче плат в огъня.
Платът запращя и запуши, след това пламна.
Бях под водата. Държах се за вратовръзката на татко. Мислех, че ще ме убие...
Изпищях.
Лежах на каменния под на кухнята на Хемпсток, търкалях се и пищях. Все едно че бях стъпил бос на горящ въглен. Болката беше силна. Имаше и друга болка, дълбоко в гърдите ми, по-далечна и не толкова остра - не пареща, но мъчителна.
Джини застана до мен.
- Какво има?
- Кракът ми. Гори! Толкова много боли.
Тя го огледа, облиза пръста си и го допря до дупката в ходилото ми, откъдето бях извадил червея преди два дни. Чу се съскане и болката в стъпалото ми започна да отслабва.
- Нивга не бях виждала такова нещо - каза Джини Хемпсток. - Как се появи?
- Имаше червей вътре. В стъпалото ми - отвърнах ѝ. - Така дойде онова нещо от мястото с оранжевото небе. - После погледнах Лети, която се беше навела до мен и държеше ръката ми, и казах: - Аз го доведох. Вината е моя. Съжалявам.
Старата госпожа Хемпсток стигна до мен, наведе се и дръпна стъпалото ми нагоре към светлото.
- Гадно - рече тя. - И много хитро. Оставила е дупката в тебе, за да може отново да я използва. Да може да се скрие в тебе, ако ѝ потрябва, да те използва като портал за връщане. Нищо чудно, че искаше да те държи на тавана. Тъй. Я да ударим, докато желязото е горещо, дет’ викаше войникът, щом влезеше в перачницата. -Натисна с пръст дупката на стъпалото ми. Още ме болеше, но болката беше понамаляла малко. Сега я усещах като пулсиращо главоболие, само че в крака ми.
Нещо изпърха в гърдите ми като мушица и притихна.
- Можеш ли да си храбър? - попита старата Хемпсток.
Не знаех. Не мисля, че можех. Струваше ми се, че всичко, което бях правил до онази нощ, беше да бягам от страшни неща. Старата жена държеше иглата, с която беше зашила халата ми. Сега обаче я държеше не като за шев, а сякаш се канеше да ме мушне с нея.
Дръпнах стъпалото си.
- Какво ще правиш?
Лети стисна ръката ми.
- Ще накара дупката да се махне - каза ми тя. -Ще те държа за ръката. Не е нужно да гледаш, ако не искаш.
- Ще боли - проплаках аз.
- Дрън-дрън - каза старицата.
Дръпна стъпалото ми към себе си, тъй че ходилото да е пред очите ѝ, забоде иглата в... не, не в стъпалото ми, а в самата дупка, осъзнах аз.
Не ме заболя.
После изви иглата вътре и я дръпна към себе си. Видях удивен как нещо лъскаво - изглеждаше черно отначало, после прозрачно, а след това отразяващо светлината като живак - изскочи от ходилото ми на края на иглата.
Усещах го как напуска крака ми - чувството сякаш премина нагоре по крака, през слабините и стомаха ми, та чак до гърдите. Усещах го с облекчение - паренето намаля, както и страхът ми.
Сърцето ми затуптя странно.
Гледах как старата госпожа Хемпсток навиваше онова нещо на иглата и все още не можех да проумея напълно какво виждам. Беше дупка, без нищо около нея, дълга над две стъпки, по-тънка от дъждовен червей, като смъкната прозрачна кожа на змия.
А после спря да го навива.
- Не искаше да излезе - каза тя. - Опъваше се.
Сърцето ми изстина, все едно че ледена бучка заседна в него. Старата жена ме перна ловко с китката си и лъскавото нещо се полюшна, увиснало от иглата ѝ. (Сега се улавям, че си мисля не за живак, а по-скоро за сребристата слуз, която охлювите оставят в градината.) Вече не беше вътре в крака ми.
Пусна ходилото ми и аз дръпнах крака си. Кръглата дупчица беше изчезнала напълно - все едно че изобщо не беше я имало.
Баба Хемпсток се изкикоти злорадо.
- Мисли се за умна, път за обратно ще си оставя у момчето. Туй умно ли е? Не бих казала. Тц-ц-ц, пет пари не давам за пасмината им.
Джини Хемпсток донесе празно бурканче за сладко и старицата пусна долния край на увисналото нещо в него, а после вдигна бурканчето нагоре, за да види как цялото пада на дъното. Накрая лъскавата прозрачна нишка от иглата се изниза и тя врътна капака на бурканчето с кокалестите си пръсти.
- Ха! - рече тя.
- Може ли да го видя? - попита Лети.
Взе бурканчето за сладко и го вдигна на светлината. Нещото вътре бе започнало лениво да се разгъва. Като че ли плуваше, все едно че бурканчето беше пълно с вода. Сменяше цвета си според играта на светлината - ту черно, ту сребристо.
Като при един опит, който бях намерил в книжка за неща, които могат да правят момчетата, и който бях направил, разбира се. Ако вземеш едно яйце и го почерниш напълно със сажди от пламъчето на свещ и после го поставиш в прозрачен съд, пълен със солена вода, то ще увисне на средата във водата и ще изглежда като сребърно - особено, изкуствено сребърно, което е игра на светлината.