Выбрать главу

- Искам да помия - отвърнах. - Защото ми се случи. И защото все още съм си аз! - С тези думи хвърлих малкото парче плат в огъня.

Платът запращя и запуши, след това пламна.

Бях под водата. Държах се за вратовръзката на татко. Мислех, че ще ме убие...

Изпищях.

Лежах на каменния под на кухнята на Хемпсток, търкалях се и пищях. Все едно че бях стъпил бос на горящ въглен. Болката беше силна. Имаше и друга болка, дълбоко в гърдите ми, по-далечна и не толкова остра - не пареща, но мъчителна.

Джини застана до мен.

- Какво има?

- Кракът ми. Гори! Толкова много боли.

Тя го огледа, облиза пръста си и го допря до дупката в ходилото ми, откъдето бях извадил червея преди два дни. Чу се съскане и болката в стъпалото ми започна да отслабва.

- Нивга не бях виждала такова нещо - каза Джини Хемпсток. - Как се появи?

- Имаше червей вътре. В стъпалото ми - отвърнах ѝ. - Така дойде онова нещо от мястото с оранжевото небе. - После погледнах Лети, която се беше навела до мен и държеше ръката ми, и казах: - Аз го доведох. Вината е моя. Съжалявам.

Старата госпожа Хемпсток стигна до мен, наведе се и дръпна стъпалото ми нагоре към светлото.

- Гадно - рече тя. - И много хитро. Оставила е дупката в тебе, за да може отново да я използва. Да може да се скрие в тебе, ако ѝ потрябва, да те използва като портал за връщане. Нищо чудно, че искаше да те държи на тавана. Тъй. Я да ударим, докато желязото е горещо, дет’ викаше войникът, щом влезеше в перачницата. -Натисна с пръст дупката на стъпалото ми. Още ме болеше, но болката беше понамаляла малко. Сега я усещах като пулсиращо главоболие, само че в крака ми.

Нещо изпърха в гърдите ми като мушица и притихна.

- Можеш ли да си храбър? - попита старата Хемпсток.

Не знаех. Не мисля, че можех. Струваше ми се, че всичко, което бях правил до онази нощ, беше да бягам от страшни неща. Старата жена държеше иглата, с която беше зашила халата ми. Сега обаче я държеше не като за шев, а сякаш се канеше да ме мушне с нея.

Дръпнах стъпалото си.

- Какво ще правиш?

Лети стисна ръката ми.

- Ще накара дупката да се махне - каза ми тя. -Ще те държа за ръката. Не е нужно да гледаш, ако не искаш.

- Ще боли - проплаках аз.

- Дрън-дрън - каза старицата.

Дръпна стъпалото ми към себе си, тъй че ходилото да е пред очите ѝ, забоде иглата в... не, не в стъпалото ми, а в самата дупка, осъзнах аз.

Не ме заболя.

После изви иглата вътре и я дръпна към себе си. Видях удивен как нещо лъскаво - изглеждаше черно отначало, после прозрачно, а след това отразяващо светлината като живак - изскочи от ходилото ми на края на иглата.

Усещах го как напуска крака ми - чувството сякаш премина нагоре по крака, през слабините и стомаха ми, та чак до гърдите. Усещах го с облекчение - паренето намаля, както и страхът ми.

Сърцето ми затуптя странно.

Гледах как старата госпожа Хемпсток навиваше онова нещо на иглата и все още не можех да проумея напълно какво виждам. Беше дупка, без нищо около нея, дълга над две стъпки, по-тънка от дъждовен червей, като смъкната прозрачна кожа на змия.

А после спря да го навива.

- Не искаше да излезе - каза тя. - Опъваше се.

Сърцето ми изстина, все едно че ледена бучка заседна в него. Старата жена ме перна ловко с китката си и лъскавото нещо се полюшна, увиснало от иглата ѝ. (Сега се улавям, че си мисля не за живак, а по-скоро за сребристата слуз, която охлювите оставят в градината.) Вече не беше вътре в крака ми.

Пусна ходилото ми и аз дръпнах крака си. Кръглата дупчица беше изчезнала напълно - все едно че изобщо не беше я имало.

Баба Хемпсток се изкикоти злорадо.

- Мисли се за умна, път за обратно ще си оставя у момчето. Туй умно ли е? Не бих казала. Тц-ц-ц, пет пари не давам за пасмината им.

Джини Хемпсток донесе празно бурканче за сладко и старицата пусна долния край на увисналото нещо в него, а после вдигна бурканчето нагоре, за да види как цялото пада на дъното. Накрая лъскавата прозрачна нишка от иглата се изниза и тя врътна капака на бурканчето с кокалестите си пръсти.

- Ха! - рече тя.

- Може ли да го видя? - попита Лети.

Взе бурканчето за сладко и го вдигна на светлината. Нещото вътре бе започнало лениво да се разгъва. Като че ли плуваше, все едно че бурканчето беше пълно с вода. Сменяше цвета си според играта на светлината - ту черно, ту сребристо.

Като при един опит, който бях намерил в книжка за неща, които могат да правят момчетата, и който бях направил, разбира се. Ако вземеш едно яйце и го почерниш напълно със сажди от пламъчето на свещ и после го поставиш в прозрачен съд, пълен със солена вода, то ще увисне на средата във водата и ще изглежда като сребърно - особено, изкуствено сребърно, което е игра на светлината.