Лети изглеждаше очарована.
- Права си. Оставила си е път за връщане в него. Нищо чудно, че не искаше да го пусне.
- Съжалявам, че пуснах ръката ти, Лети - промълвих аз.
- О, тихо. Късно е за съжаления, но оценявам искреността ти. И следващия път да се държиш за ръката ми каквото и да стори.
Кимнах. Бучката лед в сърцето ми сякаш се стопли и се разтопи. Отново се почувствах цял и невредим.
- И тъй - каза Джини, - пътят ѝ назад е в ръцете ни. Момчето е в безопасност. Това ако не е добра работа за една нощ, не знам кое е.
- Но тя държи родителите на момчето - каза старата Хемпсток. — И сестра му. Не можем просто да я оставим да вилнее. Помните ли какво стана по времето на Кромуел? А преди това? Когато Руфъс Червения[11] се развилия? Пакостниците бълхи привличат.
- Каза го, все едно че беше природен закон.
- Това може да почака до утре - отвърна Джини. -Лети, сега вземи младежа и му намери стая за спане. Имал е тежък ден.
Черното котенце се беше свило на кълбо на люлеещия се стол до огнището.
- Мога ли да взема котето с мен?
- Дори да не го вземеш, то ще дойде и ще те намери - каза Лети.
Джини извади два свещника, от тези, с големите кръгли дръжки, с по една безформена бучка восък с фитил на всеки от тях. Запали борина от кухненския огън и прехвърли пламъка па едната свещ и после на другата. Подаде единия свещник на мен, а другия на Лети.
- Нямате ли електричество? - попитах.
В кухнята имаше електрически лампи — големи старомодни стъклени топки, висящи от тавана и жичките им грееха нажежени.
- В онази част на къщата няма — отвърна Лети.
- Кухнята е нова. Донякъде. Дръж си ръката пред свещта, докато вървиш, за да не угасне.
Докато го казваше, сви шепа около пламъчето, аз направих същото и тръгнах след нея. Черното коте заситни след нас от кухнята през боядисаната в бяло дървена врата. Едно стъпало надолу и бяхме в къщата.
Беше тъмно и свещите ни хвърляха огромни сенки, тъй че докато вървяхме, ми се струваше, че всичко се движеше, разбутано и оформено от тях - старият часовник и препарираните животни и птици (Бяха ли наистина препарирани? Онзи бухал движеше ли се, или просто пламъкът на свещта ме накара да си помисля, че извърна глава, докато минавахме?), масата в хола, столовете. Всички те се движеха на светлината на свещта, но всъщност си стояха съвсем неподвижни. Изкачихме няколко стъпала, после още няколко, и минахме покрай отворен прозорец.
На стълбището се изсипа лунна светлина, по-ярка от пламъците на свещите. Озърнах се през прозореца и видях пълната луна. Безоблачното небе беше осеяно с безброй звезди.
- Онова е луната - казах.
- Баба я харесва такава - отвърна Лети Хемпсток.
- Но вчера беше полумесец. А сега е пълна. И валеше. Още ли вали? Не, сега не вали.
- Баба винаги обича пълната луна да грее от тази страна на къщата. Казва, че отморява и ѝ напомня за времето, когато е била момиче - рече Лети. - А и с нея няма да се спънеш на стъпалата.
Котето ни последва нагоре с няколко подскока. Накара ме да се усмихна.
На горния етаж на къщата беше стаята на Лети, а до нея — друга стая. Влязохме в нея. В камината блещукаше огън и огряваше стаята в оранжево и жълто. Беше топло и уютно. Леглото имаше пилон на всеки ъгъл и завески. Виждал бях нещо такова в детски филмчета, но никога в истинския живот.
- Има дрехи, вече стъкмени за теб, които да облечеш сутринта - каза Лети. - Аз ще спя в съседната стая. Ако ти потрябвам - само извикай или почукай, и ще дойда. Баба каза да използваш вътрешната тоалетна, но е много далече през къщата и може да се загубиш, тъй че ако ти се наложи, има нощно гърне под леглото.
Духнах свещта и стаята остана огряна само от огъня в камината, проврях се през завеските и се качих на леглото.
Стаята беше топла, но чаршафите бяха студени, когато се пъхнах между тях. Леглото се разклати, щом нещо тупна на него, малки крачета изтопуркаха по завивките, топло, космато същество ме бутна с муцунка по лицето и тихо замърка. Котето.
В къщата ми все още имаше чудовище в едно късче от времето, което - може би - беше клъцнато от реалността. Баща ми ме беше натиснал под водата във ваната и се беше опитал... да ме убие. Бях бягал няколко километра сам в тъмното. Бях видял баща си да целува и опипва съществото, което се наричаше Урсула Монктън. Страхът все още не беше напуснал душата ми.
Но на възглавницата ми имаше котенце, което мъркаше в лицето ми и потръпваше при всеки звук, и много скоро заспах.