10.
Същата нощ в онази къща ме споходиха странни сънища. Събудих се в тъмното и знаех, че един сън ме беше уплашил толкова силно, че трябваше да се събудя или да умра, но колкото и да се опитвах, не можех да си спомня какво бях сънувал. Сънят ме дебнеше, застанал зад мен, имаше го и беше невидим, като тила на главата ми - хем е тук, хем го няма.
Мъчно ми беше за татко и мама, липсваше ми леглото вкъщи, само на около километър оттук. Липсваше ми вчерашния ден, преди Урсула Монктън, преди гнева на баща ми, преди ваната. Исках си отново онзи вчерашен ден и го исках отчаяно.
Опитвах се да издърпам съня, който ме беше разтревожил в съзнанието си, но той не идваше. Знаех, че беше имало предателство в него, но беше загуба на време да се мъча да си спомня. Сънят ме беше уплашил и не можех да заспя отново. Камината вече почти беше помръкнала. Само тъмночервеното блещукане на жаравата издаваше, че беше горяла доскоро, че беше давала светлина.
Слязох от леглото с четирите пилона и опипах под него, докато намерих тежкото порцеланово нощно гърне. Повдигнах нощницата си и го използвах. После отидох до прозореца и погледнах навън. Луната все още беше пълна, но вече се беше смъкнала ниско в небето. Тъмнооранжева. Мама я наричаше „жътварска луна“. Но знаех, че се жънеше в края на лятото, не през пролетта.
На фона на оранжевата лунна светлина видях старица - бях почти сигурен, че беше старата госпожа Хемпсток, макар да беше трудно да видя добре лицето ѝ, - която крачеше напред-назад. Имаше голяма дълга тояга, на която се подпираше, докато вървеше. Напомни ми за войниците, които бях гледал на една разходка в Лондон пред Бъкингамския дворец, как крачеха важно като на парад.
Погледах я и гледката ме успокои.
Качих се отново на леглото в тъмното, отпуснах глава на празната възглавница и си помислих: „Изобщо няма да мога да заспя повече“, а после отворих очи и видях, че беше сутрин.
На един стол до леглото имаше дрехи, които така и не бях видял преди. На дървена масичка се мъдреха две тумбести порцеланови кани с вода, едната гореща, другата студена, до бяла порцеланова купа, която съобразих, че беше леген. Пухкавото черно коте се беше върнало на леглото. Отвори очи, щом се надигнах: бяха ярки, синьо-зелени, неестествени и странни, като морето през лятото. То измяука тънко и питащо. Погалих го и слязох от леглото.
Смесих горещата и студената вода в легена и измих лицето и ръцете си. Нямаше паста за зъби, но имаше кръгла тенекиена кутийка, на която със старомодни букви пишеше „Мак Милтън, забележително ефикасна зъбна прах“. Сипах малко от бялата прах на зелената си четка и измих зъбите си с нея. Устата ми се изпълни с вкус на мента и лимон.
Огледах оставените за мен дрехи. Нищо такова не бях носил преди. Нямаше долни гащи. Открих бяла долна риза, без копчета, много дълга отзад. Имаше кафяви панталони, които свършваха до коленете, чифт дълги бели чорапи и червено-кафяв жакет, срязан V-образно на гърба като лястовича опашка. Светлокафявите плъстени шушони приличаха повече на терлици. Облякох дрехите колкото можах, съжалявайки, че нямаше ципове или велкро, вместо кукичките, копчетата и коравите, не поддаващи илици.
Обувките имаха сребърни катарами отпред, но бяха много големи и не ми станаха, тъй че излязох от стаята по шушони и котето тръгна след мен.
За да стигна до стаята си предната нощ, бях се качил по стъпала, а на горния етаж бях завил наляво. Сега завих надясно, минах покрай стаята на Лети (вратата бе открехната, а стаята празна) и се запътих към стълбището. Но стъпалата ги нямаше там, където ги помнех. Коридорът свършваше със стена и прозорец с изглед към гориста местност и поля.
Черното котенце със синьо-зелените очи измяука силно сякаш да привлече вниманието ми, обърна се и закрачи наперено по коридора с вирната опашка. Преведе ме през коридора, завихме после през тесен проход, който изобщо не бях видял преди, и стигнахме до стълбище. Котето заподскача весело надолу по стъпалата и аз го последвах.
Джини Хемпсток стоеше долу при стълбището.
- Спа дълго и добре - каза ми тя. - Вече издоихме кравите. Закуската ти е на масата и има чинийка с мляко до огнището за приятеля ти.
- Къде е Лети, госпожо Хемпсток?
- По работа. Събира неща, които може да ѝ дотрябват. Онова нещо в къщата ви трябва да си отиде, иначе ще има неприятности, че и по-лошо може да дойде. Вече го беше вързала веднъж и се измъкна от връзките, тъй че трябва да го прати откъдето е дошло.
- Искам просто Урсула Монктън да се махне. Мразя я!
Джини Хемпсток опипа с пръсти жакета ми.