- Не е нещо, което се носи тъдява в днешно време - рече тя. - Но моят човек му сложи малко магия, тъй че едва ли някой ще забележи. Можеш да ходиш с него колкото щеш и ни една душа няма да помисли, че има нещо странно в него. Без обувки?
- Не ми станаха.
- Е, ще оставя тогаз до задната врата нещо, което ще ти става.
- Благодаря ви.
- Не я мрази - каза тя. - Прави каквото прави според природата си. Беше заспала, събуди се, опитва се да даде на всички каквото искат.
- На мен не ми е дала каквото искам. Казва, че иска да ме затвори на тавана.
- Може и така да е. Ти беше пътят, по който да дойде тук, а да бъдеш портал, е опасно - тупна ме тя с показалеца си по гърдите над сърцето. - И за нея беше по-добре там, където си беше. Ще ни се да я върнем у дома ѝ по живо-по здраво. - Правили сме го десетина пъти преди с други от нейния вид. Но тая е упорита. Не се учат. Тъй! Закуската ти е на масата. Ако потрябвам на някого, ще съм на нивата от деветте акра.
На кухненската маса имаше купа с овесена каша, а до нея - чинийка с парченца златиста пчелна пита и каничка с гъста жълта сметана.
Гребнах парченце от пчелната пита и я смесих с гъстата каша, после я полях със сметана.
Имаше и филийки, изпечени на скарата, както ги печеше баща ми, с домашно сладко от къпини. И чаша с най-хубавия чай, който бях пил някога. До огнището котето излочи от чинийката млякото с каймак и замърка толкова силно, че го чувах от другия край на стаята.
Жалко, че не можех да мъркам. Щях да му пригласям.
Лети влезе, понесла пазарска чанта от онези, старите, които май не се употребяваха вече. Старите жени ходеха да пазаруват с тях - големи плетени чанти, почти като кошници, с лико отвън и обшити с плат отвътре, с дръжки от конопена връв. Кошницата ѝ беше почти пълна. Бузата ѝ беше одраскана и беше пуснала кръв, макар че кръвта бе засъхнала. Изглеждаше окаяно.
- Здравей - казах ѝ.
- Ако си мислиш, че беше забавно, не беше, ама хич! - рече тя. - Мандрагорите са толкова шумни, когато ги вадиш, а нямах тапи в ушите и щом я извадих, трябваше да я разменя заедно със сенкобутилката от ония, старите, с много сенки, разтворени в оцет... -Намаза си филийка с масло, после начупи от златистата пчелна пита отгоре и започна да дъвче. - И това беше само за да мога да се оправя на пазара, а те все още не се канеха да отварят. Но намерих повечето неща, които ми трябваха.
- Може ли да погледна?
- Щом искаш.
Надникнах в кошницата. Беше пълна със счупени играчки: куклени очи, глави и ръце, колички без колелца, очукани стъклени топчета. Лети се пресегна и смъкна бурканчето от сладко от перваза на прозореца. Вътре в него червеевата дупка се размърда, изви се на спирала и се обърна. Лети пусна бурканчето в пазарската чанта при счупените играчки. Котето спеше и изобщо не ни обърна внимание.
- Не е нужно да идваш с мен за тази част - каза Лети. - Можеш да останеш тук, аз ще ида да си поговоря с нея.
Помислих.
- Бих се чувствал по-сигурно с теб.
Това май не я зарадва.
- Хайде да отидем до океана - предложи тя.
Котето отвори зелено-сините си очи и ни изгледа равнодушно, докато излизахме.
За мен до задната врата имаше чифт кожени ботуши, като онези за езда. Изглеждаха стари, но добре запазени и ми бяха точно по мярка. Обух ги, макар че със сандали се чувствах по-удобно. Двамата с Лети се запътихме надолу към океана - патешкия вир, искам да кажа.
Седнахме на старата пейка и се загледах в кротката кафява повърхност на вира, с листата на водните лилии и водната леща покрай брега.
- Вие, Хемпсток, не сте хора - промълвих аз.
- Не сме и сме.
Поклатих глава.
-Дори не приличате на такива. Наистина хора.
Лети сви рамене.
- Всъщност никой не прилича на това, което е отвътре. Ти. Аз. Хората са много по-сложни. Това важи за всички.
- Ти чудовище ли си? Като Урсула Монктън?
Лети хвърли камъче във вира.
- Не мисля. Чудовищата идват в най-различна форма и големина. Някои са такива, от които хората се плашат. Някои са такива, които приличат на онова, от което хората са се плашели преди много време. Някои чудовища пък са такива, от които хората би трябвало да ги е страх, но не ги е.
- Хората би трябвало да ги е страх от Урсула Монктън - казах аз.
- Може би. От какво я е страх Урсула Монктън според теб?
- Не знам. Защо мислиш, че може да я е страх от нещо? Тя е пораснала, нали? Порасналите и чудовищата не ги е страх от нищо.
- О, чудовищата ги е страх - рече Лети. - Точно затова са чудовища. А колкото до порасналите... - Замълча и потърка с пръст луничавия си нос. - Ще ти кажа нещо важно. Порасналите също не приличат на пораснали отвътре. Външно са големи и самонадеяни и винаги знаят какво да правят. Вътрешно обаче изглеждат точно каквито са били винаги. Каквито са били на твоята възраст. Истината е, че пораснали няма. Нито един по целия широк свят. - Помисли за миг и се усмихна. - Освен баба, разбира се.