Отидохме до предната врата на къщата ни. Не беше заключена - освен когато я напускахме за ваканция, не помня да я бяхме заключвали някога - и влязохме.
Сестра ми се упражняваше на пианото в предната стая. Тя чу шума, спря да свири „Чопстикс“[12] и се обърна.
Изгледа ме с любопитство и попита:
- Какво стана снощи? Помислих, че ще си изпатиш, но после мама и татко се върнаха и казаха, че си останал у приятелите си. Ти нямаш приятели. - Тогава забеляза Лети Хемпсток. - Коя е тази?
- Моя приятелка — отвърнах ѝ. — Къде е ужасното чудовище?
- Не я наричай така - каза сестра ми. - Легнала си е.
Нищо не спомена за странното ми облекло.
Лети Хемпсток извади счупен ксилофон от пазарската си торба и го пусна върху купчината играчки, изсипана между пианото и синия сандък за играчки с откъртен капак.
- Тъй. Време е да си кажем „здрасти“.
Смътно усетих първите тръпки на страх в гърдите и в ума си.
- Искаш да кажеш да се качим до стаята ѝ?
- Аха.
- А тя какво прави горе?
- Прави разни неща с живота на хората - отвърна Лети. - Само тукашни хора засега. Открива какво си мислят, че им трябва, и се опитва да им го даде. Прави го, за да превърне света в нещо, от което ще е по-щастлива. По-удобно място за нея. По-чисто. И вече не мисли много да им дава пари. Сега мисли повече как да нарани хората.
Докато се качвахме по стълбите, Лети поставяше по нещо на всяко стъпало: прозрачно стъклено топче със зелена извивка в него; две яркосини кукленски очи, свързани отзад с бяла пластмаса, за да могат да се отварят и затварят; малък червен и бял магнит във формата на подкова; черно камъче; значка от тези, които се закачат на картичка за рожден ден, с надпис „Аз съм на седем“ на нея; кибритена кутийка; пластмасова калинка с магнит отдолу; детско автомобилче, смачкано и без колела. И най-накрая - оловен войник. Липсваше му единият крак.
Вече бяхме горе на стълбището. Вратата на спалнята беше затворена.
- Няма да те затвори на тавана - каза ми Лети.
После, без да почука, отвори вратата и влезе в спалнята, която беше моя доскоро, а аз я последвах неохотно.
Урсула Монктън лежеше на леглото, затворила очи. Беше първата възрастна жена освен майка ми, която виждах гола. Погледнах я с любопитство. Но за мен стаята беше много по-интересна от нея.
Беше старата ми спалня, но и вече не беше. Малкият жълт умивалник, точно като за мен, си беше там и стените все още бяха сини като яйце на червеношийка както бяха, докато стаята си беше моя. Но сега от тавана висяха ивици плат, сиви, дрипави ивици плат като бинтове, някои дълги едва около една стъпка, други - спускащи се почти до пода. Прозорецът беше отворен, вятърът ги мърдаше и буташе и те се люшкаха от сиви по-сиви. Струваше ми се, че стаята се движеше като кораб в морето и като палатка под напора на вятъра.
- Трябва да си идеш веднага - каза Лети.
Урсула Монктън се стресна и се надигна в леглото с очи, сиви като висящите дрипи.
- Чудех се какво да направя, за да ви докарам двамата тук и виж, вие сами дойдохте - каза с все още сънен глас тя.
- Не ни докара ти тук - каза Лети. - Дойдохме, защото искахме. И дойдох, за да ти дам последна възможност да си идеш.
- Никъде няма да ходя - отвърна Урсула Монктън и прозвуча кисело, като малко дете, което настойчиво иска нещо. - Едва-що дойдох тук. Имам си къща вече. Имам си домашни любимци - баща му е просто най-сладкото нещо. Правя хората щастливи. Няма като мен никъде в целия този свят. Проверявах, тъкмо когато влязохте. Единствената съм. Те не могат да се защитят. Не знаят как. Тъй че това е най-доброто място в цялото мироздание.
Усмихна ни се лъчезарно. Беше наистина хубава като за възрастна, но когато си на седем, красотата е нещо абстрактно и няма онази власт. Чудя се какво ли щях да направя, ако ми се беше усмихнала така сега. Дали щях да ѝ отдам ума си или сърцето си, или самоличността си, ако поискаше, както направи баща ми?
- Мислиш си, че в този свят е тъй - каза Лети. -Мислиш, че е толкоз лесно. Ама не е.
- Разбира се, че е. Какво искаш да ми кажеш? Че ти и семейството ти ще защитите този свят от мен ли? Само ти напусна границите на фермата ви... и се опита да ме обвържеш, без да ми знаеш името. Майка ти нямаше да е толкова глупава. Не ме е страх от теб, момиченце.
Лети бръкна дълбоко в пазарската си чанта. Извади бурканчето за сладко с прозрачната червеева дупка вътре и протегна ръка.