- Ето ти пътя за обратно. Виж колко съм добра и мила. Повярвай ми! Вземи го. Едва ли можеш да стигнеш по-далече до дома си от мястото, където те срещнахме, с оранжевото небе, но това е достатъчно далече. Бездруго не мога да те върна там, откъдето си дошла - питах баба и тя казва, че дори го няма вече,- но щом си тръгнеш, можем да намерим място за теб, нещо подобно. Някъде, където ще си щастлива. Където ще си в безопасност.
Урсула Монктън стана от леглото. Изправи се и ни погледна отгоре. Нямаше ги вече мълниите около нея, но беше по-страшна, застанала гола в онази стая, отколкото когато се рееше в бурята. Беше възрастна... Не, не възрастна. Беше стара. И никога не съм се чувствал по дете оттогава.
- Толкова щастлива съм тук - рече тя. - Толкова много, много щастлива. - После добави, почти съжалително: - А вие не сте.
Чух звук — тихо, накъсано пърхане. Сивите ивици плат започнаха да се откъсват от тавана една по една. Падаха, но не в права линия. Падаха към нас, от всички посоки в стаята, все едно че бяхме магнити и ги привличахме към телата си. Първата ивица сив плат падна на лявата ми длан и залепна там. Стиснах я с дясната и дръпнах плата. Задържа се за миг, а когато се откъсна, издаде мляскащ звук. На опаката страна на дланта ми - там, където беше паднал платът, остана безцветно петно. То бързо почервеня, все едно че нещо ме беше засмуквало там дълго, много дълго време, повече време, отколкото бях имал дори в живота си. Избиха капчици кръв. Усетих леко боцване, щом ги пипнах, и кръвта се размаза, а после един дълъг бинт започна да се усуква около краката ми и аз се дръпнах назад, когато ново парче плат тупна на лицето ми и на челото, а трети се уви около очите ми и ме заслепи, тъй че задърпах плата на очите си, но този път още един се уви около китките ми и ги стегна. Ръцете ми за миг се оказаха вързани и стегнати до тялото. Залитнах и паднах на пода.
Задърпах бинтовете, но ме болеше.
Светът ми посивя. Тогава се предадох. Лежах, без да мърдам, съсредоточен само в дишането през малкия отвор, оставен за носа ми. Ивиците плат ме държаха стегнат и ги усещах като живи.
Лежах на килима и слушах. Нищо друго не можех да направя.
— Момчето ми трябва невредимо — каза Урсула. - Обещах да го държа на тавана и таванът чака. Но теб, малко селско момиченце, с теб какво да правя? Трябва да измисля нещо подходящо. Може би трябва да те обърна наопаки, тъй че сърцето, мозъкът и плътта ти да са оголени, а откъм кожата да си отвътре. После да те държа увита в стаята ми тук и очите ти вечно да се взират в тъмното вътре в теб. Мога да го направя.
— Не - каза Лети. Стори ми се, че прозвуча тъжно. - Всъщност не можеш. А и аз ти дадох възможност.
- Ти ме заплаши. Напразни закани.
- Не заплашвам - каза Лети. - Наистина исках да ти дам шанс. Когато гледаше по света за таквиз като теб, не се ли зачуди защо други стари неща не се мяркат наоколо? Не, изобщо не си се зачудила. Толкова се зарадва, че само ти си тук, че не спря да помислиш малко. Баба винаги нарича таквиз като теб бълхи, Скартач от Цитаделата. Искам да кажа, че тя може да ви нарича както си ще. Според мен тя си мисли, че бълхи е смешно... Няма нищо против вас. Казва, че сте съвсем безвредни. Само малко глупавички. Това е, щото в тая част на мирозданието има неща, които ядат бълхи. Пакостници, както ги нарича баба. Тях никак не ги обича. Казва, че са зли и трудно се махат. И винаги са гладни.
- Не ме е страх - рече Урсула Монктън, ала гласът ѝ прозвуча уплашено. После попита: - Как научи името ми?
- Ходих да го търся тая заран. Ходих да потърся и други неща. Гранични знаци, за да не избягаш много далече и да изпаднеш в още по-голяма беда. И диря, следи от хлебни трохи, които водят право тук, до тази стая. Сега отвори бурканчето от сладко, извади портала и да те върнем у дома.
Зачаках Урсула Монктън да отвърне, но тя замълча. Отговор не последва. Чух само затръшването на врата и бързи стъпки, затичани надолу по стъпалата.
Прозвуча гласът на Лети, близо до мен:
- Щеше да е по-добре за нея, ако бе останала тук и приемеше предложението ми.
Ръцете ѝ задърпаха ивиците плат, покрили лицето ми. Те продължаваха да се откъсват с влажен мляскащ звук, но вече не ги усещах като живи и щом се откъснеха, падаха на пода и оставаха там неподвижни. Този път по кожата ми не изби кръв. Най-лошото беше само че ръцете и краката ми бяха съвсем отмалели.
Лети ми помогна да стана. Изглеждаше притеснена.
- Къде отиде тя?
- Тръгна по дирята извън къщата. Уплашена е. Горкото същество! Толкова е уплашена.