Когато се вторачих в него, гърдите ми отново се свиха от болка. Леденостудено усещане, все едно че току-що бях изял толкова много сладолед, че се бях замразил отвътре.
Урсула Монктън тръгна към отвора на тунела. (Нима можеше мъничката червеева дупка да е тунел? Не можех да го проумея. Още си беше лъскава, прозрачна, сребристочерна червеева дупка, на тревата, дълга не повече от около две стъпки. Все едно че гледах с микроскоп нещо малко. Но също така си беше тунел и можеше цяла къща да се вкара през него.)
Неочаквано тя спря и заплака.
- Пътят обратно - каза само. И после додаде: -Непълен е. Прекъснат. Последната част на портала я няма... — И се заозърта наоколо, притеснена и объркана. Погледът ѝ се съсредоточи върху мен - не в лицето ми, а в гърдите. Усмихна се.
След това се разтърси. В един миг беше възрастна жена, гола и изкаляна, а в следващия се разгърна, все едно че беше чадър с цвета на розова плът.
И докато се разгръщаше, се пресегна и ме сграбчи, издърпа ме нагоре високо над земята, а аз изопнах ръце от страх и на свой ред се вкопчих в нея.
Държах плът. Бях на петнайсет или повече стъпки над земята, високо като на дърво.
Не, не държах плът.
Държах стара тъкан, похабено, изгнило платно, а под него напипвах дърво. Не хубаво здраво дърво, а като онова старо прогнило дърво, което бях намирал по места с нападали дървета, онова, което винаги е влажно на допир, което мога да накъсам с пръсти, меко дърво с буболечици вътре и дървесни въшки, цялото пълно с влакнеста плесенясала тъкан.
Пращеше и се огъваше, докато ме държеше.
„ПРЕКЪСНАЛА СИ ПЪТЯ“, каза тя па Лети Хемпсток.
- Нищо не съм прекъснала - отвърна Лети. Държиш приятеля ми. Пусни го долу!
Беше много далече под мен. Бях уплашен от височината и от съществото, което ме държеше.
„ПЪТЕКАТА Е НЕПЪЛНА. ПЪТЯТ Е ПРЕКЪСНАТ.“
- Пусни го долу. Веднага! Внимателно.
„ТОЙ ДОВЪРШВА ПЪТЕКАТА. ПЪТЕКАТА Е В НЕГО.“
В този момент бях сигурен, че ще умра.
Не исках да умра. Родителите ми бяха казвали, че няма да умра, не и същинското ми „аз“, че всъщност никой не умира наистина, когато почине, че котето ми и копачът на опали просто са отишли да си вземат нови тела и ще се върнат много скоро. Не знаех дали това беше вярно или не. Знаех само че бях свикнал да съм си аз и че обичах книгите си, дядо и баба, и Лети Хемпсток, и че смъртта щеше да ми отнеме всички тези неща.
„ЩЕ ГО ОТВОРЯ. ПЪТЯТ Е ПРЕКЪСНАТ. ОСТАВА В НЕГО.“
Щях да ритам, но нямаше срещу какво да ритам. Задрапах с пръсти в ръката, която ме държеше, но върховете на пръстите ми се заравяха в гнил плат и меко дърво, а под него - нещо твърдо като кост. Ала съществото ме държеше здраво.
- Пусни ме! - извиках. - Пусни ме!
„НЕ.“
- Мамо! — извиках. - Татко! — А след това: - Лети, кажи ѝ да ме пусне.
Родителите ми ги нямаше. Само Лети беше там.
- Скартач - каза тя, - пусни го долу. Дадох ти избор преди. Връщането ти ще е по-трудно, щом краят на тунела ти е в него. Но можем да го направим... Баба може да го направи, мама и аз не можем. Тъй че го пусни.
„ТО Е В НЕГО. НЕ Е ТУНЕЛ. ВЕЧЕ НЕ. НЕ СВЪРШВА. ЗАКРЕПИХ ПЪТЕКАТА ВЪТРЕ В НЕГО ТВЪРДЕ ЗДРАВО, КОГАТО Я НАПРАВИХ, И ПОСЛЕДНОТО ОТ НЕЯ ВСЕ ОЩЕ Е ВЪТРЕ В НЕГО. ВСЕ ЕДНО. ЗА ДА СЕ МАХНА ОТТУК, ТРЯБВА САМО ДА БРЪКНА В ГЪРДИТЕ МУ И ДА ИЗТРЪГНА ТУПТЯЩОТО МУ СЪРЦЕ. САМО ТАКА ЩЕ ДОВЪРША ПЪТЕКАТА И ЩЕ ОТВОРЯ ПОРТАТА.“
Безликото пърхащо същество говореше безмълвно, говореше направо в главата ми и все пак нещо в думите му ми напомняше за хубавия мелодичен глас на Урсула Монктън. Разбирах смисъла на казаното.
- Всичките ти шансове се изчерпаха - каза Лети.
Все едно казваше, че небето е синьо. Вдигна два пръста към устните си и изсвири - рязък, остър и пронизителен звук.
Дойдоха, все едно че бяха чакали призива ѝ.
Бяха високо в небето, черни, катраненочерни, толкова черни, че все едно бяха петънца в очите ми, а не истински същества. Имаха криле, но не бяха птици. Бяха по-стари от птици и летяха на кръгове, на спирали и на зигзаг, десетки, стотици навярно, и всяка пърхаща археоптица бавно, много бавно се спускаше към земята.
Усетих, че си представям долина, пълна с динозаври отпреди милиони години, които са загинали в масови битки за изтребление или от болест. Представих си първо гниещи трупове на гърмящи гущери, по-големи от автобуси, а след това лешоядите от онази ера: сиво-черни, голи, крилати, но без пера. Образи като от кошмари - клюнове, пълни с остри като игли зъби, предназначени да дерат, да късат и поглъщат, и гладни червени очи. Тези същества щяха да се спуснат над труповете на огромните гърмящи гущери и щяха да оставят само оглозгани кости.