Бяха огромни и лъскави, и древни - очите ме заболяха да ги гледам.
- Хайде - каза Лети Хемпсток на Урсула Монктън.
- Пусни го долу.
Съществото, което ме държеше, не ме пусна. Не отвърна нищо, само се задвижи бързо като огромно раздрано платно на кораб над тревата към тунела.
Виждах гнева на лицето на Лети Хемпсток, юмручетата ѝ, стиснати толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ бяха побелели. Виждах и птиците гладници над нас как кръжаха ли кръжаха...
После една от тях се спусна от небето, спусна се по-бързо, отколкото умът можеше да си го представи. Лъхна ме силен вятър и видях от черна по-черна челюст, пълна с игли, очи, които горяха като реактивни дюзи, и чух раздиращ звук, като от раздрана завеса.
Летящата археоптица се понесе отново нагоре в небето с дълга ивица сив плат между клюна-челюсти.
Чух жален вопъл в главата си и извън нея — гласът беше на Урсула Монктън.
И тогава се спуснаха, сякаш всички бяха чакали първата да им даде знак. Западаха от небето над съществото, което ме държеше, като кошмари, разкъсващи кошмар, късаха ивици тъкан и през всичко това долиташе плачът на Урсула Монктън.
„ДАДОХ ИМ САМО КАКВОТО ИМ ТРЯБВАШЕ - говореше тя отривисто и уплашено като малко дете. - НАПРАВИХ ГИ ЩАСТЛИВИ.“
- Накара тате да ме нарани - извиках, докато съществото, което ме държеше, се мяташе и бореше с кошмарите, които разкъсваха тъканта му. Птиците и гладници го деряха, всяка откъсваше ивици плат и размахваше тежко криле в небето, за да направи обход и да връхлети отново.
„НИКОГО ОТ ТЯХ НЕ СЪМ КАРАЛА ДА ПРАВИ НИЩО“, отвърна ми то и за миг ми се стори, че ми се смееше, но после смехът премина в писък, толкова силен, че ме заболяха и ушите, и мозъкът.
А след това все едно че вятърът секна в раздраните платна и съществото, което ме държеше, бавно се свлече на земята.
Паднах тежко в тревата и ожулих коленете и дланите си. Лети ме дръпна и ми помогна да се измъкна от нападалите дрипави останки от онова, което се наричаше Урсула Монктън.
Все още имаше сив плат, но не беше плат. Гърчеше се и се търкаляше по земята около мен, духано сякаш от вятър, който не можех да усетя, гъмжаща от личинки червясала каша.
Птиците гладници накацаха по него като чайки на пясъчен бряг с останала на сухо риба и го заръфаха, все едно че не бяха яли хиляда години и сега трябваше да се натъпчат, защото щяха да минат навярно още хиляда и повече години, преди да могат отново да ядат. Късаха сивото платно и чувах през цялото време писъците му в ума си, докато тъпчеха гнилата тъкан на плътта му в зъбатите си усти.
Лети стискаше ръката ми и мълчеше.
Чакахме.
А когато писъците секнаха, разбрах, че Урсула Монктън си беше отишла завинаги.
Щом черните същества изгълтаха всичко по тревата и не остана нищо, и най-малкото късче сив плат, насочиха вниманието си към прозрачния тунел, който се гънеше, гърчеше и потръпваше като жив. Няколко от тях го сграбчиха с нокти и полетяха нагоре с него, издърпаха го високо в небето, докато останалите започнаха да го късат и ръфат с Гладна паст.
Помислих, че щом свършат с него, ще си отидат ще се върнат там, откъдето бяха дошли, но не би. Спуснаха се отново. Опитах се да ги преброя, докато кацаха по земята, но не успях. Бях си помислил, че са стотици, но можеше и да съм сгрешил. Май бяха двайсетина. Не, хиляда. Не можех да си го обясня. Може би идваха от място, където такива неща като броенето бяха неприложими, някъде извън времето и числата.
Накацаха долу и аз се вторачих в тях, но виждах само сенки.
Толкова много сенки!
И се бяха вторачили в нас.
- Направихте това, за което дойдохте тук - каза им Лети. — Получихте си плячката. Почистихте. Вече можете да се върнете у дома.
Сенките не помръдваха.
- Вървете си!
Сенките по тревата си останаха точно където си бяха. Даже станаха сякаш по-тъмни, по-реални, отколкото бяха преди.
- Ти нямаш власт над нас.
- Може и да нямам - каза Лети, — но аз ви повиках тук и сега ви казвам да си идете у дома. Погълнахте Скартач от Цитаделата. Свършихте си работата. Хайде, омитайте се.
- Ние сме чистачи. Дойдохме да почистим.
- Да, и почистихте онова, за което дойдохте. Вървете си.
- Не всичко - въздъхна вятърът в храстите рододендрон и шумолящата трева.
Лети се обърна към мен и ме прегърна.
- Хайде - каза ми, - бързо!
Тръгнахме през моравата.
- Водя те при вълшебния кръг - заговори ми тя.
- Трябва да изчакаш там, докато се върна и те взема. Не го напускай. За нищо на света!