- Защо?
- Защото може да те сполети нещо лошо. Не мисля, че мога да те върна до фермата ни безопасно, а това не мога да оправя сама. Но в кръга си в безопасност. Каквото и да видиш, каквото и да чуеш, не го напускай. Просто стой на място и всичко ще е наред.
- Той не е истински вълшебен кръг. Това са само наши игри, на уж. Просто един зелен кръг трева.
- Той е каквото е - каза тя. - Нищо, което иска да те нарани, не може да го премине. Хайде, стой вътре.
Стисна ръката ми и ме вкара в зеления тревен кръг, после затича през храстите рододендрон и се скри от погледа ми.
12.
Сенките започнаха да се събират около кръга. Бяха там, виждах ги с крайчеца на окото си. Тогава заприличваха на птици, на гладни птици.
Никога не съм бил толкова уплашен, колкото в кръга трева с изсъхналото дърво в центъра през онзи следобед. Не пееха птици, не бръмчаха и не жужаха насекоми. Нищо не ставаше. Чувах единствено шумоленето на листата и въздишките на тревата, щом вятърът минеше над нея, но Лети Хемпсток я нямаше и не чувах гласове в полъха му. Нямаше нищо, което да ме плаши, освен сенки. А и те дори не бяха ясно видими, когато ги погледнех направо.
Слънцето се беше спуснало ниско в небето и сенките се размътиха в предвечерния сумрак, станаха още по-неразличими, тъй че вече не бях сигурен дали изобщо имаше нещо. Но не напусках тревния кръг.
- Хей! Момче!
Обърнах се. Той крачеше по моравата към мен. Беше облечен както го бях видял последния път: вечерно сако, бяла риза на басти, черна папионка. Лицето му все още беше смущаващо зачервено, все едно че беше стоял много на плажа, но дланите му бяха бели. Приличаше на восъчна фигура, а не на жив човек - нещо, което би очаквал да видиш в Залата на Ужасите. Ухили се като видя, че гледам към него и съвсем заприлича на восъчна фигура, която се усмихва. Преглътнах и ми се прииска слънцето да се покаже отново.
- Хайде, момче - каза копачът на опали, - само протакаш неизбежното.
Не казах нито дума. Гледах го. Лъскавите му черни обувки стигнаха до ръба на тревния кръг, но не го нарушиха.
Сърцето ми туптеше толкова силно, че със сигурност трябва да го е чул. Космите по врата и черепа ми настръхнаха.
- Момче - заговори той с резкия си южноафрикански акцент, - те трябва да довършат това. Такава им е задачата - те са от лешоядния вид, лешоядите на вселенската пустош. Работата им се състои в това. Да почистят последните остатъци от бъркотията. Чисто и спретнато. Изваждат те от света и все едно че никога не си съществувал. Просто го приеми. Няма да боли.
Взрях се в него. Възрастните казваха това само когато нещо, каквото и да е, щеше да боли много.
Мъртвият във вечерно сако бавно извъртя главата си, докато лицето му се обърна към мен. Очите му се бяха подбелили, все едно че гледаше слепешком в небето над нас като сомнамбул.
- Тя не може да те спаси, приятелче - продължи той. - Съдбата ти беше решена преди няколко дни, когато онази жена, плячката им, те използва като врата от нейното място до това, и инсталира портала си в сърцето ти.
- Не го започнах аз! - извиках на мъртвия. - Не е честно. Ти го започна.
- Да - каза мъртвият. - Идваш ли?
Седнах с гръб към сухото дърво в центъра на вълшебния кръг и затворих очи. Не смеех да помръдна. Припомнях си стихотворения, за да се разсея. Редях си ги тихичко, като оформях думите с уста, без да издавам звук.
„ Челюсти веднъж затрака към едно мишле котака:
-Хайде с мене към съда, тъжба дето съм подал... “ [13]
Бях научил това стихотворение наизуст в училище. Казваше го мишката от „Алиса в страната на чудесата“, мишката, която плуваше във вадата от собствените си сълзи. В моята книжка на „Алиса“ думите на стихотворението се извиваха като миша опашка.
Можех да кажа цялото стихотворение на един дълъг дъх и го направих, чак до неизбежния край.
„ ... аз ще бъда твой палач, твой защитник аз ще бъда — аз, котакът милосърд! И осъждам те на смърт. “[14]
Когато отворих очи и погледнах, копачът на опали вече го нямаше.
Небето посивя ваше и светът губеше дълбочината си, ставаше плосък в сумрака. И да си бяха сенките там, не можех вече да ги доловя. Или по-скоро целият свят се беше превърнал в сенки.
Сестричката ми изтича от къщата и ме извика по име. Спря се, преди да стигне до мен, и каза:
— Какво правиш?
- Нищо.
- Татко е на телефона. Казва, че трябва да дойдеш и да говориш с него.
-Не.
- Какво?
- Не казва това.
- Ако не дойдеш веднага, ще си имаш неприятности.