Не знаех дали беше сестра ми или не, но бях вътре в тревния кръг, а тя беше отвън.
Съжалих, че не бях си взел книжка, въпреки че вече беше много тъмно за четене. Повторих си отново наум стихчетата за мишока във вадата от сълзи.
„Няма да ми възразяваш и да ми се оправдаваш. Тръгвай с мене без слова... “
- Къде е Урсула? -попита сестра ми. - Качи се в стаята си, но я няма там. Не е в кухнята и не е в тоалетната. Искам си чая. Гладна съм!
- Можеш да си направиш нещо за ядене - казах ѝ. - Не си бебе.
- Къде е Урсула?
„Беше разкъсана на парчета от извънземни лешояди чудовища и смятам, че ти си една от тях или пък си под тяхна власт.“
- Не знам.
- Ще кажа на мама и татко, като се върнат, че днес си се държал ужасно с мен. Ще си изпатиш.
Зачудих се дали наистина беше сестра ми. Определено прозвуча като нея. Но не прекрачи в кръга от зелена трева. Изплези ми се и хукна обратно към къщата.
„ Мишката отвърна плаха: —Де вината ми съзряха? Що за съд ще е това: Без защита, без присъда? “
Сумракът наоколо се сгъсти и светът притихна, безцветен и напрегнат. Забръмчаха комари покрай ушите ми и закацаха по бузите и по ръцете ми. Тогава се зарадвах, че носех странните старомодни дрехи на братовчеда на Лети Хемпсток, защото с тях голите места по кожата ми бяха по-малко. Плясках ги, щом кацнеха, а някои отлитаха. Един, който не отлетя, се заби в китката ми. Смазах го, когато го плеснах, и той остави капка от собствената ми кръв, която потече по ръката ми.
Над мен се разхвърчаха прилепи. Винаги бях обичал прилепите, но през онази нощ бяха толкова много, че ми напомняха за птиците гладници. Потръпнах.
Вечерта неусетно премина в нощ. Седях в кръг, който вече не виждах, в задния край на градината. Къщата грейна с приветливата светлина на запалени лампи.
Не трябваше да ме е страх от тъмното. Не ме беше страх от нищо реално. Просто не исках да бъда повече там и да чакам в тъмното приятелката си, която беше избягала от мен и която май нямаше да се върне.
„ ... Стига вече тоя плач, аз ще бъда твой палач, твой защитник аз ще бъда — аз, котакът милосърд! И осъждам те на смърт. “
Останах на мястото си. Бях видял как Урсула Монктън бе разкъсана на парчета и парчетата бяха изгълтани от лешояди, долетели от някъде извън вселената на понятните ми неща. Сигурен бях, че ако излезех от кръга, същото щеше да стане и с мен.
Превключих от Луис Карол на Гилбърт и Съливан.
„Когато лежиш главоболен, унил и тъжно меланхолен, и смутът в душата не дава ти покой, дай воля на език различен, без страх, че ще е неприличен... “[15]
Не бях много сигурен какво означаваха думите, но ми харесваше как звучат.
Трябваше да се изпишкам. Обърнах гръб на къщата и се отдалечих няколко стъпки от дървото, уплашен да не направя една повече и да се озова извън кръга. Изпишках се в тъмното. Тъкмо бях свършил и се обръщах към къщата, когато ме заслепи лъч на фенерче и гласът на баща ми проехтя:
- Какво, по дяволите, правиш тук?
- Ами... Просто съм тук.
- Да. Сестра ти ми каза. Е, време е да се прибираш в къщата. Вечерята ти е на масата.
Останах на мястото си и поклатих глава.
-Не.
- Не се дръж глупаво.
- Не се държа глупаво. Оставам тук.
- Хайде. - После, малко по-ведро: - Хайде, благородни ми Джордж.
Беше му галеното обръщение към мен, докато бях малък. Даже имаше една песен, която пееше, докато ме друсаше на коляното си. Беше най-хубавата песен на света.
Не отвърнах.
- Няма да те нося до къщата - рече баща ми. В гласа му се прокрадваше раздразнение. — Вече си много голям за това.
„Да. И ще трябва да влезеш във вълшебния кръг, за да ме вдигнеш.“
Но „вълшебният кръг“ сега ми изглеждаше глупаво. Това беше баща ми, не някоя восъчна фигура, изпратена от птиците гладници, за да ме примами навън. Беше нощ. Баща ми се беше върнал от работа. Време беше.
- Урсула Монктън си замина - казах. - И няма да се върне никога повече.
Гласът му прозвуча раздразнено:
- Какво ѝ направи? Нещо ужасно ли ѝ каза? Грубо ли се държа?
-Не.
Насочи лъча на фенерчето в лицето ми. Светлината беше почти ослепителна. Като че ли се мъчеше да овладее гнева си.
- Кажи ми какво ѝ каза!
- Нищо не ѝ казах. Просто си замина.
Вярно беше. Е, почти.
- Хайде, прибирай се вкъщи.
- Моля те, татко. Трябва да остана тук.
- Прибирай се вкъщи веднага! — ревна баща ми с цяло гърло и аз не можах да се сдържа.
Долната ми устна потрепери, носът ми потече и в очите ми бликнаха сълзи. Замъглиха взора ми и защипаха, но не закапаха и премигнах да ги махна.