Не знаех дали говорех с истинския си баща или не.
- Не ми харесва, когато ми викаш така - казах му аз.
- Е, и на мен не ми харесва, когато се държиш като зверче! - изкрещя той.
Вече плачех и сълзите се стичаха по лицето ми. Искаше ми се да съм навсякъде другаде, но не и там през онази нощ.
Изтърпял бях много по-лоши неща от него през последните няколко часа. Изведнъж ми стана все едно. Погледнах тъмната фигура зад лъча на фенерчето и казах:
- По-голям ли се чувстваш, като разплачеш едно малко момче?
И щом го казах, разбрах, че изобщо не трябваше да го казвам.
Лицето му, доколкото можех да го видя в отразената светлина от фенерчето, се сгърчи. Изглеждаше стъписан. Отвори уста да заговори и я затвори отново. Не помня някога баща ми да е онемявал, преди или след това. Само тогава. Чувствах се ужасно. Помислих си: „Скоро ще умра тук. Не искам да умра с тези думи на уста“.
Но лъчът на фенерчето се отклони от мен. Баща ми каза само:
- Ще сме горе в къщата. Ще сложа вечерята ти във фурната.
Погледах след светлината на фенерчето по моравата, покрай розовите храсти и нагоре към къщата, докато я загубих от поглед. Чух как задната врата се отвори и затвори.
„След малка доза, с ругатня, най-после идва и сънят, очите парят и пращи главата, но дрямката ти е гъмжило с така ужасното сънило и по-добре си беше буден на кревата... “[16]
Някой се изсмя. Спрях да пея и се озърнах наоколо, но не видях никой.
- „Песента за кошмара“ - рече гласът. - Колко подходящо!
После се приближи, докато видях лицето ѝ. Урсула Монктън все още беше съвсем гола и се усмихваше. Бях я видял разкъсана на късчета преди няколко часа, но сега си беше съвсем цяла! Все пак изглеждаше по-безплътна от всички други, които бях видял през онази нощ. Можех да съзра светлините на къщата, мъждукащи зад нея и през нея. Усмивката ѝ не беше се променила.
- Ти си мъртва - казах ѝ.
- Да. Изядоха ме.
- Ти си мъртва. Не си истинска.
- Изядоха ме - повтори Урсула Монктън. - Аз съм нищо. И ме пуснаха навън, съвсем замалко, от онова място вътре в тях. Там вътре е студено и много пусто. Но ми обещаха теб, тъй че ще си имам нещо, с което да си играя. Нещо, което да ми прави компания в тъмното. А след като бъдеш изяден, ти също ще си нищо. Но каквото остане от това нищо, ще си е мое, изядено и там, с мен, моя играчка и развлечение, до края на времето. Ще ни бъде толкова забавно.
Вдигна призрачна длан и докосна усмивката. Призракът на Урсула Монктън ми изпрати въздушна целувка.
- Ще те чакам - прошепна тя.
Рододендроните зад мен прошумоляха и друг глас, весел, женствен и млад, заговори:
- Всичко е наред. Баба го оправи. Всичко е уредено. Хайде!
Луната се виждаше над азалиите - ярък полумесец като дебел откъснат нокът.
Седях до сухото дърво и не мърдах.
- Хайде, глупчо! Казах ти. Те си отидоха - каза Лети Хемпсток.
- Ако наистина си Лети Хемпсток, можеш да дойдеш тук.
Остана, където си беше, момиче-призрак. След това се засмя, изпъна се и се разтърси, и вече беше само още една сянка. Сянка, която изпълваше нощта.
- Гладен си - каза глас в нощта и този път не беше вече гласът на Лети Хемпсток. Може да е бил гласът в главата ми, но говореше високо. - Уморен си.
Семейството ти те мрази. Нямаш приятели. И Лети Хемпсток, съжалявам, че ти го казвам, няма никога да се върне.
Искаше ми се да можех да видя кой говореше. По-лесно е, ако имаш нещо определено и видимо, от което да те е страх, вместо нещо, което може да е какво ли не.
- Никой не го интересува - каза гласът примирено и вяло. - Хайде, излез от кръга и ела при нас. Просто прекрачи прага и ще прогоним болката ти завинаги. Болката, която изпитваш сега, и болката, която се задава, няма никога да те сполети.
И вече не беше един глас. Сякаш двама души говореха едновременно. Или сто души. Не можех да определя. Толкова много гласове.
- Как може да си щастлив в този свят? Имаш дупка в сърцето. Имаш портал в себе си към земи, отвъд познатия ти свят. Те ще те зоват, докато растеш. Никога няма да има миг, в който да ги забравиш, в който да не се домогваш в сърцето си към нещо, което не можеш да имаш, нещо, което дори не можеш да си въобразиш и чиято липса ще разстройва съня ти, твоя ден, живота ти, докато склопиш очи за сетен път, докато тези, които обичаш, ти дадат отрова и те продадат за дисекция, дори тогава ще умреш с дупка в себе си и ще ридаеш, и ще проклинаш един лошо изживян живот. Но ти няма да порастеш. Можеш да излезеш и ние ще го приключим, чисто, или можеш да умреш там, от глад и страх. А когато умреш, кръгът ти няма да значи нищо и ние ще изтръгнем сърцето ти и ще вземем душата ти, за да я съхраним.