Отново се закашлях и водата сякаш побягна от носа, гърлото и дробовете ми. Всмуках свежия въздух в гърдите си под светлината на огромна, пълна жътварска луна, която грееше над покрива на Хемпсток с червени керемиди, и за един последен, съвършен миг все още знаех всичко. Помня, че знаех как да направя тъй, че луната да е пълна, когато ти трябва да е, и да грее точно зад къщата, всяка нощ.
Знаех всичко, но Лети Хемпсток ме издърпа от вира.
Още носех странните старомодни дрехи, които ми бяха дали сутринта, и когато излязох от вира и стъпих на тревата на брега, открих, че дрехите и кожата ми бяха съвсем сухи. Океанът се бе върнал в патешкия вир и единственото знание, което ми бе останало, все едно че се бях събудил от сън в летен ден, беше, че съвсем доскоро знаех всичко.
Погледнах Лети на лунната светлина и попитах:
- Така ли е за теб?
- Кое как да е за мен?
- Знаеш ли все още всичко, непрекъснато?
Тя поклати глава. Не се усмихна.
- Скучно е да знаеш всичко. Трябва да се откажеш от всичко онова, ако ще си играеш тук.
- Значи си знаела всичко?
Тя сбръчка носле.
- С всеки е така. Казах ти. Не е нищо особено да знаеш как стават нещата. И наистина трябва да се откажеш от всичко това, ако искаш да играеш.
- Какво да играя?
- Това!
Махна към къщата и небето, и невъзможната пълна луна, и рояците, и воалите, и гроздовете ярки звезди.
Искаше ми се да мога да я разбера. Все едно че говореше за сън, който сме споделили. За миг този сън бе толкова близо в ума ми, че можех почти да го докосна.
- Трябва да си много огладнял - каза Лети и мигът прекъсна.
Да, бях малко гладен. Гладът превзе главата ми и погълна задържалите се сънища.
На мястото ми на масата в огромната кухня на селската къща имаше блюдо. А в него - пай по овчарски с картофеното пюре и хрупкава кафява коричка отгоре, с кълцано месо, зеленчуци и мазен сос отдолу. Беше ме страх да ям извън къщи, страх ме беше, че може да поискам да оставя храна, която не ми харесва, и да ме упрекнат или да ме принудят да седя и да я изгълтам на малки порции, докато свърши, както ме караха в училище, но храната в къщата на Хемпсток винаги беше съвършена. Не ме уплаши.
Джини Хемпсток беше там и шеташе наоколо в дългата си престилка, закръглена, мила и гостоприемна. Хранех се, без да приказвам, навел глава тъпчех устата си с вкусната храна. Жената и момичето си говореха тихо и напрегнато.
- Много скоро ще дойдат - каза Лети. - Не са глупави. И няма да си идат, докато не вземат и последното късче от онова, за което дойдоха.
Майка ѝ изсумтя. Страните ѝ бяха зачервени от горещината в кухненското огнище.
- Глупости на търкалета. Те са само едни усти това са те.
Никога не бях чувал този израз досега и си помислих, че искаше да ни каже, че съществата бяха просто усти и нищо повече. Не изглеждаше невероятно сенките наистина да бяха само усти. Видял бях как погълнаха сивото нещо, което се наричаше Урсула Монктън.
Баба ми щеше да ме упрекне затова, че ям като диво животно.
- Трябва да essen, да се храниш - щеше да каже, - като човек, а не chazzer, прасе. Когато животните ядат, те fress, лапат. Хората essen. Храни се като човек. Fressen - точно така птиците гладници бяха излапали Урсула Монктън. И не се съмнявах - точно така щяха да погълнат и мен.
- Никога не бях виждала толкова много от тях -каза Лети. - Когато дойдоха тук едно време, бяха само дузина.
Джини ми сипа чаша вода.
- Ти си виновна за това - каза на Лети. - Постави сигнали и ги повика. Все едно че удари камбаната за вечерня, това направи. Нищо чудно, че всички дойдоха.
- Исках просто да съм сигурна, че тя ще се махне - каза Лети.
- Бълхи. - Джини поклати глава. - Като пилци са, излезли от кокошарника. Толкова надути и наперени, че могат да изядат всички червеи, буболечки и скакалци, които поискат, а за лисиците хич не им минава през ума. - Разбърка ядосано врящия крем на поставката в огнището с огромен, дълъг черпак. -Все едно сега си имаме лисици. Ще ги върнем всички откъдето са дошли също като последните няколко пъти, когато се мотаеха и душеха наоколо. Тогава се оправихме, нали?
- Не съвсем - отвърна Лети. - Или върнахме бълхата и пакостниците нямаше за какво да висят наоколо, като бълхата в зимника от времето на Кромуел, или пакостниците дойдоха, взеха това, за което дойдоха, и тогава си заминаха. Като тлъстата бълха, дето правеше сънищата на хората да се сбъдват, по времето на Руфъс Червения. Взеха го, изхвърчаха и се махнаха. Изобщо нямаше да се отървем от тях преди това.