Хрумна ми нещо.
- Не можеш ли просто да го „клъцнеш“? Онова нещо в сърцето ми, дето го искат? Сигурно можеш да го клъцнеш, както баба ти отряза онези неща снощи?
Лети стисна ръката ми в тъмното.
- Баба сигурно щеше да може, ако беше тук. Аз не мога. Не мисля, че и мама може. Ужасно трудно е да изрежеш неща от времето. Трябва да внимаваш много всички ръбове да съвпаднат и дори баба невинаги го прави както трябва. А това би било още по-трудно. Щото е истинско. Не мисля, че дори баба би могла да го измъкне от теб, без да нарани сърцето ти. А сърцето ти трябва. - После прошепна: - Идат!
Но аз вече знаех, че става нещо. Разбрах го още преди да каже каквото и да било. За втори път видях как земята заблестя като златна. Гледах как дърветата и тревата, живите плетове и клюмналите върби, и последните неповехнали нарциси засияха с лъскава, матова светлина. Озърнах се, колкото със страх, толкова и в почуда, и видях, че светлината беше най-ярка зад къщата и на запад, където беше вирът.
Чух размаха на мощни криле и няколко глухи плясъка. Обърнах се и ги видях - бяха лешоядите на пустошта, птиците гладници.
Вече не бяха сенки - не и тук, на това място. Бяха съвсем истински и кацаха в тъмното, отвъд златистото сияние на земята. Увисваха във въздуха скачаха и от дърветата, после се тътреха тежко напред, колкото може по-близо до златната земя на фермата Хемпсток. Бяха огромни - всяка една много по-голяма от мен.
Но щеше да ми е трудно да опиша вида им. Можех да ги виждам, да гледам към тях, да различа всеки белег, но в мига, в който погледнех настрани, изчезваха и в ума ми не оставаше нищо от птиците гладници освен разкъсващи клюнове и нокти, гърчещи се жертви, зъбати челюсти. Не можех да задържа в ума си истинските им образи. Извърнех ли очи, оставаше само знанието, че бяха гледали право в мен и че бяха ненаситни.
- И тъй, мои горди красавци - заговори високо Джени Хемпсток, с ръце на бедрата, - не може да останете тук. Знаете това. Време е да се разшавате. - И после съвсем простичко: - Хайде, дим да ви няма.
Те се размърдаха, но останаха по местата си, неизброими птици гладници. Последва ропот. Помислих, че си шепнеха, а след това ми се стори, че шумът, който вдигаха, беше насмешлив кикот.
Чувах гласовете им, ясно различими, но смесени, тъй че не можех да определя кое същество говореше.
- Ние сме птици гладници. Поглъщали сме дворци и светове, царе и звезди. Можем да останем където си поискаме.
- Изпълняваме длъжността си.
— Нужни сме.
И се закикотиха толкова силно и задъхано, че прозвуча като приближаващ се влак. Стиснах ръката на Лети и тя стисна моята.
—Дай ни момчето.
-Губите си времето и моето губите-каза им Джини. — Вървете си!
— Бяхме призовани тук. Не сме длъжни да си идем, преди да свършим това, за което сме дошли. Ние възстановяваме нещата както трябва да са. Ще отречеш ли службата ни?
- Че как не - отвърна Джини. - Получихте си яденето. Вече само досаждате. Хайде, къш! Мигащи калпазани такива. Пет пари и един петак не давам за пасмината ви. Марш вкъщи! - И перна с ръка във въздуха.
Едно от съществата нададе протяжен скръбен писък на глад и безсилие.
Лети стискаше здраво ръката ми.
- Той е под наша закрила. На нашата земя. Само една стъпка на земята ни, и с вас е свършено. Тъй че се махайте!
Съществата сякаш се струпаха още по-близо. В нощта над Съсекс се възцари тишина - само шумът на листа от вятъра, само далечен зов на бухал, само въздишката на пролетния полъх. Но чувах в тази тих ропот мърморене на птиците гладници, чувах как претегляха избора си и крояха следващия си ход. В тази тишина усещах и очите им, впити в мен.
На едно дърво птица изпърха с огромните си криле и нададе писък на триумф и възторг, вик на очакване и радост. Усетих как нещо в сърцето ми откликна на писъка като най-тънкото късче лед в гърдите ми.
- Не можем да преминем границата. Това е вярно. Не можем да вземем детето от земята ви. И това е вярно. Не можем да унищожим вашата ферма, нито вас...
- Точно така. Не можете. Тъй че се примирете! Вървете си. Няма ли война, към която да се върнете?
- Не можем да нараним вашия свят, вярно.
- Но можем да нараним този.
Една от птиците гладници изпъна остър клюн към земята под нея и започна да я разкъсва - не като същество, което яде пръст и трева, а все едно кълвеше завеса или част от декор със света, нарисуван на него. Там, където изядеше тревата, не оставаше нищо - съвършено нищо, само цвят, който ми напомняше за сиво, безформено пулсиращо сиво като статичния шум на телевизионния екран, когато си извадил кабела на антената и образът е изчезнал напълно.