Това беше пустошта. Не тъмнина, не нищо. Това лежеше под тънкия нарисуван пласт на реалността.
А птиците гладници започнаха да пърхат с криле и да се трупат.
Накацаха на огромния дъб, започнаха да го ръфат и поглъщат, и след няколко мига дървото изчезна с всичко, което беше зад него.
Лисица се провря през живия плет и заситни надолу по пътя, с очи, муцуна и рунтава опашка, блеснали златни на светлината от фермата. Преди да е успяла да прекоси пътя, и тя беше откъсната от света и зад нея остана само пустош.
- Както казах преди малко - промълви Лети. -Трябва да събудим баба.
- Няма да ѝ хареса - отвърна Джини. - Все едно да се опиташ да събудиш...
- Все едно. Ако не я събудим, ще унищожат целия свят.
— Не знам как? — Джини сви рамене.
Рояк гладни птици изхвърчаха нагоре към отрязък от нощното небе, където зад накъсаните облаци се виждаха звезди и се нахвърлиха на съзвездие с формата на хвърчило, което дори не можех да назова по име. Започнаха да го ръфат, да го дерат, да го късат и да се тъпчат. За няколко удара на сърцето там, където бе съзвездието и небето, вече имаше само пулсираща сивота, от която очите ме заболяваха, щом погледнех към нея.
Бях нормално дете. Което ще рече, че бях себичен и не бях напълно убеден в съществуването на неща, които не бяха свързани с мен. Бях сигурен, твърдо и непоклатимо сигурен, че аз съм най-важното нещо в мирозданието. Нямаше нищо по-важно за мен от мен самия.
Въпреки това разбирах какво виждам. Птиците гладници щяха... Не, те раздираха света, разкъсваха го и го превръщаха в нищо. Много скоро нямаше да съществува никакъв свят. Майка ми, баща ми, сестра ми, къщата ни, съучениците ми, градчето, дядо и баба, Лондон, Музея за естествена история, Франция, телевизията, книгите, Древен Египет... Заради мен всички тези неща нямаше да ги има и нищо нямаше да съществува на тяхно място.
Не исках да умра. Нещо повече, не исках да умра както беше умряла Урсула Монктън - под разкъсващите нокти и клюнове на същества, които дори нямаха лапи или муцуни на зверове.
Не исках изобщо да умра. Разберете това.
Но не можех да позволя всичко да бъде унищожено, след като беше по силите ми да спра унищожението.
Пуснах ръката на Лети Хемпсток и затичах колкото се може по-бързо, след като знаех, че ако се поколебая, дори само ако за миг забавя бяг, това ще означава да се откажа - най-лошото нещо, което можех да направя. Трябваше да спася живота си.
Колко далече избягах? Не много, предполагам, както става обикновено.
Лети Хемпсток ми викаше да спра, но аз продължавах да бягам през земята на фермата, където всяко стръкче трева, всяко камъче по селския път, всяка върба и леска блестяха златни, а аз тичах към тъмното отвъд земята на Хемпсток. Бягах и се мразех затова, че бягам, както се мразех, когато скочих от високия трамплин на плувния басейн. Знаех, че връщане няма, че няма как да свърши това с нещо друго освен с болка, знаех, че бях готов да разменя живота си за оцеляването на света.
А те излетяха във въздуха, птиците гладници, щом затичах към тях, както гълъби се разхвърчават, като затичаш към тях. Извисиха се и закръжаха над мен -черни сенки в тъмното.
Стоях там, в нощния мрак, и чаках да ме връхлетят. Чаках клюновете им да закълват гърдите ми и да погълнат сърцето ми.
Стоях така може би около две секунди, но ми се стори цяла вечност.
Накрая се случи.
Нещо ме блъсна отзад и ме събори по очи в калта край пътя. Видях изригваща светлина, която ми се стори нереална. Земята ме блъсна в стомаха, изби въздуха от гърдите ми.
(Тук се събужда спомен-призрак - илюзорен миг, треперливо отражение във вира на паметта. Знам какво щеше да е било, когато лешоядите вземат сърцето ми. Какво щях да съм усетил, когато птиците гладници — раззината паст, кълват в гръдта ми и разкъсват сърцето ми още пулсиращо и го поглъщат, за да се доберат до скритото в него. Знам усещането, все едно че е било наистина част от живота ми, от смъртта ми. А после паметта се клъцва и остава чиста...)
Един глас каза:
- Глупчо! Не мърдай, просто недей... - Гласът беше на Лети Хемпсток.
Нямаше да мога да мръдна дори и да бях поискал. Тя беше отгоре ми и беше по-тежка от мен, натискаше ме надолу по очи в тревата и в мократа пръст и не можех да видя нищо.