- Не. Грешите. В смисъл, не съм бил тук от... Ами, откакто Лети замина за Австралия. От празненството по случай заминаването ѝ. - И додадох: - Което изобщо не се случи. Знаете какво имам предвид.
- Идваш понякога - настоя тя. - Беше тук веднъж, когато бе на двайсет и четири, помня. Имаше две деца и беше толкова уплашен. Дойде тук, преди да напуснеш тази част на света: беше на... май трийсет тогава? Нахраних те добре в кухнята, а ти ми разказа за сънищата си и за изкуството, което правеше.
- Не помня.
Тя отметна косата от очите си.
- Така е по-лесно.
Допих чая си и довърших сандвича. Чашата беше бяла, чинийката също. Безкрайната лятна вечер клонеше към края си.
- Защо дойдох тук? - попитах отново.
- Лети поиска да дойдеш - отвърна ми някой.
Вървеше покрай вира - жена с кафяво палто и гумени ботуши. Погледнах я объркан. Изглеждаше по-млада, отколкото бях аз вече. Помнех я като голяма жена, като възрастна, но сега видях, че беше едва в края на трийсетте. Помнех я като едра жена, но беше просто закръглена и привлекателна, с издути като ябълки страни, с трапчинки. Все още беше Джини Хемпсток, майката на Лети, и изглеждаше, сигурен бях, точно както преди четирийсет и нещо години.
Седна на пейката от другата ми страна и аз се оказах обграден от две жени Хемпсток.
- Мисля, че Лети просто иска да знае дали си струваше — рече тя.
- Кое дали си струваше?
- Ти! - отвърна старата сприхаво.
- Лети направи нещо много голямо за теб — каза Джини. - Мисля, че иска най-вече да знае какво се случи след това и дали си струваше всичко, което направи.
- Тя... тя се пожертва за мен.
- В известен смисъл, миличък - отвърна Джини. - Птиците гладници изтръгваха сърцето ти. Пищеше толкова жално, докато умираше. Тя не можа да изтърпи това. Трябваше да направи нещо.
Помъчих се да си го спомня.
- Не го помня така.
После помислих за сърцето си. Зачудих се дали в него все още имаше студено късче от портал и дали беше дар или проклятие, ако го имаше.
Старата дама изсумтя.
- Не казах ли преди малко, че никога няма да намериш двама души, които да помнят нещо еднакво?
- Мога ли да говоря с нея? С Лети?
- Тя спи - отвърна майка ѝ. - Изцерява се. Още не говори.
- Не и преди да е приключила с мястото, където е - каза бабата на Лети и махна с ръка, но не разбрах патешкия вир ли посочи или небето.
- А кога ще е?
- Когато е добре и е готова - отвърна старата, а дъщеря ѝ добави:
- Скоро.
- Е, щом ме е довела тук, за да ме види, нека ме погледа. - И още докато го казвах, осъзнах, че вече се беше случило. Колко време бях седял на онази пейка, загледан във вира? Докато си я бях спомнял, тя ме беше гледала. - О, тя вече го направи, нали?
- Да, миличък.
- И минах ли изпита?
Лицето на старицата вдясно от мен беше неразгадаемо в засилващия се сумрак. По-младата жена вляво от мен каза:
- Не минаваш, нито се проваляш в това да си човек, миличък.
Оставих празната чаша и чинийката на земята.
Джини Хемпсток отрони:
- Мисля, че се справяш по-добре, отколкото последния път когато те видяхме. Расте ти ново сърце преди всичко.
В спомена ми тази жена беше като планина и бях хлипал и треперил на гърдите ѝ. Сега беше по-малка от мен и не можех да си представя, че ме е утешавала.
Луната беше пълна в небето над вира. За нищо на света не можех да си спомня в каква фаза беше последния път когато я забелязах. Всъщност не можех да си спомня кога за последен път изобщо бях поглеждал луната.
- И какво ще се случи сега?
- Същото, което се случва всеки път когато дойдеш тук - каза старицата. - Връщаш се у дома.
- Ме знам вече къде е това.
- Винаги го казваш - отвърна Джини.
В спомена ми Лети Хемпсток все още беше с една глава по-висока от мен. Беше на единайсет все пак. Зачудих се какво щях да видя - кого щях да видя, -ако застанеше сега пред мен.
Луната в патешкия вир също беше пълна и неволно си помислих за светите глупци от старата приказка, дето бяха отишли в едно езеро да хванат луната с мрежи, убедени, че отражението ѝ във водата е по-лесно за улавяне от кълбото, висящо в небето.
Е, то винаги е по-близо, разбира се.
Станах и извървях няколкото стъпки до брега на вира.
- Лети - казах високо, стараейки се да не мисля за двете жени зад мен, - благодаря ти, че ми спаси живота.
- Тя изобщо не трябваше да те взема със себе си първо на първо, когато тръгна да търси началото на пътя - изсумтя старата госпожа Хемпсток. - Сама трябваше да се оправи, без нищо да ѝ пречи. Нямаше нужда да те взема за компания, глупава работа! Е, това ще ѝ послужи за поука следващия път.