Хемпсток (които бяха живели във фермата в главата ми толкова дълго време) и Джонатан бе снизходителен и добър, когато най-сетне признах на себе си и на него, че това не беше къс разказ и го оставих да се превърне в роман.
Семейството в тази книга не е собственото ми, които щедро ме оставиха да заграбя пейзажа на детството си и гледаха как свободно го преобразявах в разказ. Благодарен съм на всички тях, особено на най-малката ми сестра, Лизи, която ме окуражи и която ми прати отдавна забравени, човъркащи паметта снимки. (Жалко че не си спомних навреме за старата оранжерия, за да я включа в книгата.)
В Сарасота, Флорида, Стивън Кинг ми напомни за радостта от това просто да пишеш ежедневно. Думите спасяват живота ни понякога.
Тори ми предложи убежище, в което да пиша, и не бих могъл да ѝ се отблагодаря достатъчно.
Арт Шпигелман ми даде любезното си разрешение да използвам крилата фраза от беседата му с Морис Сендак в „Нюйоркър“ като мото.
Преди тази книга да стигне до втората си чернова, докато печатах ръкописа на първата си чернова, нощем четях дневната си работа на жена ми Аманда в леглото и научих повече за думите, които бях написал, като ги четях на глас, отколкото изобщо съм научавал някога за нещо, което съм направил. Тя беше първият читател на книгата и нейното объркване и разочарование понякога, въпросите ѝ и радостта ѝ, ме насочваха при следващите редакции. Писах тази книга за Аманда, когато тя беше далече и много ми липсваше. Животът ми щеше да е много по-сив и унил без нея.
Дъщерите ми Холи и Меди и синът ми Майкъл бяха моите най-мъдри и най-милостиви критици от всички.
Имам чудесни редактори от двете страни на Атлантика: Дженифър Брел и Джейн Морпет, и Роуз Мери Броснан, всички те прочетоха книгата на първа чернова и всички предложиха различни неща, които трябваше да променя, да оправя и преподредя. Джейн и Дженифър също така съдействаха изключително за раждането на книга, която никой от нас не очакваше, дори самият аз.
Много бих искал да благодаря на клуба за лекции „Зина Съдърланд“, изнасяни в Обществената библиотека в Чикаго. Лекцията пред клуба, която изнесох през 2012 г., беше по същество главно разговор със самия мен за тази книга, докато я пишех, опит да разбера какво пишех и за кого беше предназначено то.
Мери Лий Хайфец е моят литературен агент вече от двайсет и пет години. Подкрепата ѝ за тази книга и за всичко през последния четвърт век е неоценима. Джон Левин, моят агент за филми и други подобни, е чудесен читател, макар да създава впечатлението за един зъл Ринго Стар.
Добрите хора в „Туитър“ бяха изключително отзивчиви, когато трябваше да проверя колко са стрували блекджекът и бонбоните асорти през 60-те. Без тях можех да съм написал книгата си два пъти по-бързо, но...
И най-сетне, моите благодарности на семейство Хемпсток, които, под една или друга форма, винаги са били там, когато съм имал нужда от тях.
Нийл Геймън,
Айл ъф Скай, юли 2012