Хана паркира пред къщата си, масивна тухлена сграда в джорджиански стил, която надвишаваше връх Кейл. Когато се погледна в огледалото за обратно виждане, тя забеляза с ужас, че кожата й е мазна и на петна, а порите й изглеждат огромни. Тя се наведе напред към огледалото, и тогава внезапно… кожата й беше чиста. Известно време Хана диша учестено, после излезе от колата. Напоследък често й се случваше да има подобни халюцинации.
Силно разтърсена, тя влетя в къщата и отиде в кухнята. Мина през голямата остъклена врата и замръзна.
Майка й седеше до кухненската маса, а пред нея лежеше чиния със сирене и кракери. Тъмнокестенявата й коса бе събрана на прическа шиньон, а инкрустираният й с диаманти часовник „Шопар“ проблясваше на следобедното слънце. В ухото й се забелязваше слушалката на безжичното хендсфри на нейната Моторола.
А до нея… седеше бащата на Хана.
— Чакахме те — рече баща й.
Хана отстъпи назад. Косата му беше посивяла още повече и той носеше нови очила с метални рамки, но иначе си беше съвсем същия — висок, с бръчици край очите и синьо поло. Гласът му беше същият, дълбок и спокоен, като коментатор от Националното радио. Хана не го беше виждала или разговаряла с него от близо четири години.
— Какво правиш тук? — изтърси тя.
— Имах малко работа във Филаделфия — каза господин Мерин, като гласът му нервно потрепна на думата работа. Той вдигна своята порцеланова чаша за кафе. Докато живееше с тях, той винаги я използваше; Хана се зачуди дали е поровил доста из шкафа, преди да я открие.
— Майка ти ми се обади и ми каза за Алисън. Ужасно съжалявам, Хана.
— Да — отговори Хана. Усети, че й се завива свят.
— Искаш ли да поговорим за нещо? — Майка й си бодна парченце чедар.
Хана объркано наведе глава. Отношенията между Хана и госпожа Мерин наподобяваха повече тези между началник и подчинен, отколкото майка и дъщеря. Ашли Мерин със зъби и нокти си беше пробила път нагоре по административната стълбица във филаделфийската рекламна компания „Макманъс и Тейт“ и се отнасяше с всички като със свои подчинени. Хана не можеше да си спомни последния път, когато с майка й бяха разговаряли задушевно. Възможно бе това изобщо да не се е случвало.
— Ами, всичко е наред. Но благодаря все пак — додаде тя малко дръпнато.
Възможно ли е да я обвиняват за това, че е малко рязка? След като родителите й се разведоха, татко й се премести в Анаполис и започна да се среща с една жена на име Изабел, в резултат на което се сдоби с доведена дъщеря, Кейт. Той приемаше с голяма неохота Хана в новия си живот, затова тя го беше посетила само веднъж. През изминалите години баща й изобщо не се обаждаше, нито й пращаше писма по електронната поща, нито нищо. Дори вече не й пращаше подаръци за рождения ден — само чекове.
Баща й въздъхна.
— Може би днес не е подходящият ден, за да обсъдим нещата.
Хана го погледна.
— Какви неща?
Господин Мерин се прокашля.
— Ами всъщност майка ти ми се обади по друга причина — той сведе поглед. — Заради колата.
Хана се намръщи. Колата? Каква кола? О, да!
— Не стига, че си откраднала колата на господин Ейкърд — рече баща й, — ами си избягала от мястото на произшествието.
Хана погледна майка си.
— Мислих, че си се погрижила за това.
— За нищо не съм се погрижила — отговори госпожа Мерин.
Не можеш да ме заблудиш, искаше да отговори Хана. Когато в събота ченгетата я бяха освободили, майка й загадъчно намекна, че е „оправила нещата“, така че Хана няма да има никакви проблеми. Загадката беше разрешена още следващата нощ, когато Хана откри майка си заедно с един млад полицай, Дарън Уайлдън, на калъп в кухнята.
— Сериозно говоря — рече госпожа Мерин, а Хана спря да се подхилква. — Полицията наистина е свалила обвиненията срещу теб, но това не означава, че ти нямаш проблеми. Първо онази кражба от „Тифани“, сега това. Не знам какво да правя с теб. Затова се обадих на баща ти.
Хана се вторачи в чинията със сиренето, защото се чувстваше твърде зле, за да погледне когото и да било от двамата в очите. Майка й беше казала на баща й и за това, че са я хванали да краде в „Тифани“?