— Здрасти — Емили се огледа. — Вашите обядват ли?
Мая разклати гъстите си тъмнокестеняви къдрици.
— Не, отидоха в Ланкастър. Казаха, че са решили да се върнат към природата и разни такива. Аз лично смятам, че са изпаднали в шок, така че обикновеният живот сред природата може би ще им се отрази добре.
Емили се усмихна щом си представи родителите на Мая как се опитват да общуват с амишите, които живееха в малкото градче западно от Роузууд.
— Искаш ли да се качим в стаята ми? — попита Мая, като вдигна въпросително вежди.
Емили придърпа надолу полата си — краката й изглеждаха доста мускулести от плуването — и се поколеба. Щом родителите на Мая не бяха тук, значи те щяха да бъдат сами. В стаята. С легло.
Когато Емили срещна Мая за пръв път, тя бе като омагьосана. Отдавна си търсеше приятелка, която да замени Али. Али и Мая си приличаха по много неща — и двете бяха безстрашни и забавни, и като че ли двете бяха единствените същества на този свят, които разбираха истинската Емили. Имаха и още нещо общо — когато беше с тях, Емили се чувстваше някак си различна.
— Хайде — Мая се обърна и тръгна навътре. Емили я последва, без да знае какво друго да направи.
Тя започна да изкачва скърцащите вити стълби, които водеха към обзаведената в стил 1776 година спалня. Тя миришеше на мокра вълна. Имаше наклонен под от борови дъски, разклатено легло с четири табли и кралски размери, покрито с гигантско одеяло и някаква странна измишльотина в ъгъла, която приличаше на бито масло.
— Нашите взеха за мен и за брат ми отделни стаи — Мая се тръсна на леглото и то изскърца.
— Много хубаво — рече Емили, като седна на ръба на един разнебитен стол, който някога може би е бил собственост на Джордж Вашингтон.
— И така, как си? — Мая се наведе към нея. — Господи, видях те на погребението. Изглеждаше… опустошена.
Лешниковите очи на Емили се напълниха със сълзи. Тя наистина се чувстваше опустошена без Али. Последните три и половина години беше живяла с надеждата, че един ден Али ще се появи на входната врата, здрава и блестяща както винаги. И когато започна да получава бележките на А., тя вече беше сигурна, че Али се е върнала. Кой друг би могъл да знае? Но сега Емили вече знаеше със сигурност, че Али си е отишла завинаги. На всичкото отгоре още някой знаеше срамната й тайна — че тя беше влюбена в Али, и че изпитваше същото към Мая. И може би същият този някой знаеше истината за онова, което бяха сторили на Джена.
Емили се почувства зле заради това, че беше отказала да признае на старите си приятелки за какво е ставало въпрос в бележките на А. Но просто… не можеше да го направи. Едно от съобщенията на А. беше написано на гърба на старо нейно любовно писмо до Али. Иронията се криеше в това, че с Мая тя можеше да разговаря за всичко, за което пишеше в бележките, но се страхуваше да й признае за А.
— Мисля, че все още съм доста разтърсена — каза най-накрая тя, като усещаше, че главоболието й се завръща. — Но освен това… Просто съм уморена.
Мая си събу ботушите.
— Защо не си подремнеш малко? Няма да се почувстваш по-добре, ако продължиш да седиш в това жалко подобие на стол.
Емили вкопчи ръце в облегалките на стола.
— Аз…
Мая потупа с ръка по леглото.
— Изглеждаш така, сякаш се нуждаеш от прегръдка.
Една прегръдка щеше да й дойде добре. Емили отметна червеникаворусата си коса от лицето и седна на леглото до Мая. Телата им се притиснаха едно до друго. Емили можеше да усети ребрата на Мая през ризата й. Тя беше толкова дребничка, че на Емили сигурно изобщо нямаше да й е трудно да я вдигне във въздуха и да я завърти около себе си.
Те леко се отдръпнаха една от друга, разстоянието между лицата им беше само няколко инча. Миглите на Мая бяха катраненочерни, а в зениците й се забелязваха мънички златни точици. Мая леко повдигна брадичката на Емили. Първо я целуна леко, а след това — все по-грубо.
Когато ръцете на Мая леко докоснаха краищата на полата й, Емили усети познатия прилив на възбуда. Внезапно тя бръкна отдолу. Ръцете й бяха изненадващо студени. Емили отвори широко очи и се отдръпна рязко.