Пердетата с воали на прозорците бяха дръпнати настрани и Емили можеше да види кадилаците, мерцедесите и лексусите на паркинга. Сара Айлинг и Терин Ор, две момичета от класа на Емили, се появиха на входа на ресторанта, следвани от родителите си. Емили се сви.
Мая се отдръпна назад.
— Какво има?
— Какво правиш? — Емили придърпа с ръка разкопчаната си пола.
— Какво си мислиш, че правя? — ухили се Мая.
Емили отново погледна към прозореца. Сара и Терин ги нямаше.
Мая се търкулна напред-назад по скърцащия матрак на леглото.
— Знаеш ли, че тази събота ще се проведе един благотворителен бал, наречен „Кума Лиса“?
— Знам — цялото тяло на Емили трепереше.
— Мисля, че трябва да отидем — продължи Мая. — Сигурно ще бъде забавно.
Емили се намръщи.
— Билетите са по 250 долара. И трябва да бъдеш поканена.
— Брат ми намери билети. Има и за двете ни. — Мая се наведе към Емили. — Ще дойдеш ли на среща с мен?
Емили скочи от леглото.
— Аз… — Тя отстъпи назад и се спъна в набръчкания килим. Много хора от „Роузууд дей“ щяха да отидат на бала „Кума Лиса“. Всички популярни деца, всички спортисти… всички. — Трябва да отида до тоалетна.
Мая изглеждаше объркана.
— Ето там е.
Емили затвори скърцащата врата на тоалетната. Седна на тоалетната чиния и се загледа в една снимка, закачена на стената. Млада жена от амишите с боне и рокля до глезените. Може би това беше знак. Емили винаги търсеше знаци, които да й помогнат да взима решения — в хороскопа й, в курабийките с късмети, дори в произволни неща като това сега. Може би тази картина означаваше да бъде като амишите. Те не оставаха ли целомъдрени цял живот? Не беше ли животът им подлудяващо опростен? Не изгаряха ли те момичета на клада за това, че са харесвали други момичета?
Точно в този момент телефонът й иззвъня.
Емили го извади от джоба си, като се зачуди дали това не е майка й, която се пита къде ли е тя. Госпожа Фийлдс изобщо не беше доволна, че Емили и Мая бяха станали приятелки. Най-вероятно причината за това бяха расистките й настроения. Представи си какво би станало, ако майка й разбереше какво бяха правили досега.
Нокията на Емили примигна. Имате ново съобщение. Тя натисна бутона ПРОЧЕТИ.
Ем! Като гледам, продължаваш да се заиграваш със своите приятелки. Въпреки че повечето от нас са се променили съвсем, много е приятно човек да знае, че ти си си все същата! Ще разкажеш ли на всички за новата си любов? Или аз да го направя?
— Не! — прошепна Емили.
Зад нея се чу силен шум. Емили скочи и си удари крака в тоалетната чиния. Просто някой пускаше водата в съседната тоалетна. После се чу шепот и тих смях. Звукът сякаш се чуваше през водосточната тръба.
— Емили? — извика Мая. — Всичко ли е наред?
— Ами… да. — Изграчи Емили. Тя се погледна в огледалото. Очите й бяха широко отворени и празни, а червеникаворусата й коса беше разрошена. Когато най-накрая излезе от тоалетната, лампата в спалнята беше угасена, а щорите спуснати.
— Пссст — изшътка Мая от леглото. Беше полегнала съблазнително на една страна.
Емили се огледа. Беше повече от сигурна, че Мая дори не беше заключила вратата. А на долния етаж една камара ученици от Роузууд похапваха сладко…
— Не мога да го направя — изтърси неочаквано тя.
— Какво? — Блестящо белите зъби на Мая проблеснаха в тъмнината.
— Ние сме приятелки — Емили се облегна на стената. — Аз те харесвам.
— И аз те харесвам. — Мая прокара длан по голата си ръка.
— Но в момента мога да ти бъда само приятелка — обясни Емили. — Нищо повече.
Усмивката на Мая се изгуби в тъмното.
— Извинявай. — Емили бързо нахлу обувките си, като в бързината обу лявата на десния крак.
— Това не означава, че трябва да си вървиш — тихо каза Мая.
Емили я погледна, докато протягаше ръка към бравата. Очите й вече бяха привикнали е мрака и тя видя, че Мая изглежда разочарована и объркана, и… красива.
— Трябва да вървя — измърмори тя. — Закъснявам.
— Закъде?
Емили не отговори. Обърна се към вратата. Точно както беше предполагала — Мая не си беше направила труда да я заключи.
4.
Във виното е истината… или в случая на Ариа — в Амстела