Когато Ариа Монтгомъри влезе в квадратната, авангардна къща, която се отличаваше сред типичните за роузуудските улици неокласичаски викториански сгради, тя чу родителите си, които тихичко разговаряха в кухнята.
— Наистина не разбирам — казваше майка й Ила. Родителите й предпочитаха Ариа да се обръща към тях на малки имена. — Миналата седмица ми каза, че ще успееш да дойдеш на вечерята на художниците. Важно е. Мисля, че Джейсън може да купи няколко от картините, които нарисувах в Рейкявик.
— Да, но имам да проверявам много контролни — отговори баща й Байрън. — Още не съм влязъл в учебен ритъм.
Ила въздъхна.
— Часовете започнаха преди два дни, а ти вече си им дал контролно?
— Дадох им домашно още преди да започне семестъра — Байрън звучеше объркано. — Обещавам да ти се реванширам. Какво ще кажеш да отидем в „При Ото“? Събота вечер?
Ариа се съблече във фоайето. Семейството й тъкмо се беше завърнало от Рейкявик, Исландия, където баща й бе прекарал едната година отпуска, която му се полагаше в „Холис“, колежа по свободни изкуства в Роузууд. Времето за почивка бе идеално за всички — Ариа имаше нужда да избяга след изчезването на Али, брат й Майк имаше нужда от малко окултуряване и дисциплина, а Ила и Байрън, които вече прекарваха дни без да си продумат, изглежда отново се бяха влюбили един в друг в Исландия. Но сега, когато се бяха прибрали у дома, старите проблеми се върнаха.
Ариа мина през кухнята. Баща й вече беше излязъл, а майка седеше сама до масата, подпряла глава с ръце. Когато видя Ариа, лицето й светна.
— Как си, тиквичке? — нежно я попита тя, като посочи с пръст некролога, който бяха получили след погребението на Али.
— Добре съм — промърмори Ариа.
— Искаш ли да поговорим за това?
Ариа поклати глава.
— Може би по-късно.
Тя се оттегли в хола. Чувстваше се схваната и объркана, сякаш бе изпила шест кутии „Ред Бул“. И причина за това не беше само погребението на Али.
Миналата седмица А. се беше присмял на Ариа за най-тъмната й тайна: в седми клас Ариа хвана баща си да се целува с една от студентките му на име Мередит. Байрън бе помолил Ариа да не казва на майка си и Ариа си замълча, въпреки че се чувстваше виновна за това. Когато А. заплаши да разкаже на Ила цялата грозна истина, Ариа предположи, че А. е Алисън. Защото двете бяха заедно, когато Ариа видя Байрън и Мередит, а тя не беше разказвала на никого за това.
Но сега Ариа знаеше, че А. нямаше как да бъде Алисън. Заплахата, обаче, оставаше и обещаваше да съсипе семейството й. Тя знаеше, че трябва да разкаже на Ила преди А. да се добере до нея — но просто не можеше да се насили да го направи.
Ариа тръгна към задната веранда, разресвайки с пръсти дългата си черна коса. Наблизо се мерна нещо бяло. Това беше брат й Майк, който търчеше из двора с топка за лакрос3 в ръка.
— Здрасти — извика му тя. Когато Майк не й отговори, Ариа тръгна по поляната и му препречи пътя. — Мисля да сляза към центъра. Искаш ли да дойдеш с мен?
Майк направи физиономия на отвращение.
— Центърът е пълен с мръсни хипита. Освен това сега тренирам.
Ариа завъртя очи. Майк беше толкова обсебен от отбора по лакрос в „Роузууд дей“, че дори не беше съблякъл черния си траурен костюм преди да започне да тренира. Брат й беше като излязъл от калъпа на Роузууд — носеше мръснобяла бейзболна шапка, беше обсебен от плейстейшъна и събираше пари за тъмнозелен джип „Чероки“, който възнамеряваше да си купи веднага, щом навърши шестнайсет години. За съжаление нямаше никакво съмнение, че в двамата тече една и съща кръв — и Ариа, и брат й бяха високи и имаха синьо-черни коси и незабравими ъгловати лица.
— Добре, аз отивам да се гипсирам — рече тя. — Сигурен ли си, че искаш да тренираш?
Майк присви сиво-сините си очи, докато обмисляше думите й.
— Нали не се каниш тайно да ме замъкнеш на някое поетично четене?
Тя поклати глава.
— Ще идем в най-щурия колежански бар, който успеем да открием.
Майк сви рамене и остави стика на земята.
— Да тръгваме — рече той.
Майк се тръсна в сепарето.
— Това местенце е страхотно.
Бяха се спрели на бирарията „Виктори“ — наистина най-щурия бар, който можаха да намерят. От едната му страна имаше студио за пиърсинг, а от другата магазин, наречен „Хипарливото циганче“, в който се продаваха „конопени семена“ — коноп, как ли пък не! На пътеката към входа някой беше повърнал, а отпред седеше някакъв стокилограмов бияч, който просто им беше махнал да влизат, без изобщо да повдигне поглед от списанието „Дъбс“, в което се беше заплеснал.