Ариа хукна след него. Тя изтича на паркинга, примижавайки на силната следобедна светлина, и се огледа за Майк. Но брат й беше изчезнал.
5.
Разединен дом
Спенсър се събуди в банята на втория етаж, без изобщо да има представа как се е озовала там. Радиочасовникът показваше 18:45 часа, а през прозореца следобедното слънце вече хвърляше дълги сенки в задния им двор. Все още беше понеделник, денят на погребението на Али. Сигурно е заспала… и е ходила на сън. Тя беше хроничен сомнамбул — състоянието и се беше влошило до такава степен, че в седми клас бе прекарала една нощ в Клиниката за изследване на съня към Университета в Пенсилвания, с прикрепени към черепа й електроди. Лекарите казаха, че било от стреса.
Тя се изправи, пусна водата и подложи лицето си под студената струя. След това се погледна в огледалото: дълга руса коса, смарагдовозелени очи, изрязани скули. Кожата й бе безупречна, а зъбите — блестящо бели. Беше наистина невероятно, че не изглеждаше толкова зле, колкото се чувстваше.
Тя отново премисли уравнението в главата си: А. знаеше за Тоби и Онова с Джена. Тоби се беше върнал в града. Следователно Тоби трябваше да е А. И той казваше на Спенсър да си държи устата затворена. Тормозът от шести клас се беше завърнал с пълна сила.
Тя отиде в стаята си и притисна чело към прозореца. Вляво се издигаше частната мелница на семейството й — тя отдавна не работеше, но нейните родители обожаваха автентичния провинциален вид, който придаваше на имението. Вдясно, над поляната на дома Дилорентис все още стърчеше табелата с надпис „Не тъпчи тревата“. Олтарът на Али, който представляваше купчина от цветя, свещи, снимки и други дреболийки, оставени в нейна памет, се беше разраснал и бе заел цялата глуха уличка.
От другата му страна се издигаше къщата на семейство Кавана. На алеята пред дома бяха паркирани две коли, в двора им имаше баскетболен кош, а над пощенската им кутия се вееше малко червено знаменце. Отвън всичко изглеждаше толкова нормално. Но отвътре…
Спенсър затвори очи и си припомни онзи месец май в седми клас, една година след Онова с Джена. Тя се беше качила на влакчето за центъра, защото с Али се бяха разбрали да се срещнат в града и да идат на пазар. Тя беше толкова заета да пише текстови съобщения до Али на чисто новия си „Сайдкик“, че чак след пет-шест спирки усети, че от другата страна на пътечката седи някой. Това беше Тоби. И той я гледаше втренчено.
Ръцете й се разтрепериха. Тоби бе прекарал цяла година в пансиона, така че Спенсър не го беше виждала от месеци. Бретонът му влизаше в очите, както винаги, беше си сложил огромни слушалки на главата, но този ден нещо в него изглеждаше… по-силно. Плашещо.
Цялата вина и тревога, вързани с Онова с Джена, които Спенсър се опитваше да забрави, се върнаха отново. Ще те пипна. Тя дори не искаше да бъде в един вагон с него. Леко приплъзна единия си крак към пътечката, след това премести и другия, но точно тогава пред нея се изправи кондуктора.
— Къде ще слизате? На Тринайсета или на Източна пазарна улица? — избоботи той.
Спенсър се сви на мястото си.
— На Тринайсета — прошепна тя. Когато кондукторът отмина, тя отново погледна към Тоби. На лицето му цъфна огромна, зловеща усмивка. Секунда по-късно устата му отново зае неутрално положение, но очите му казваха: Само. Почакай.
Спенсър направо се изстреля от седалката и премина в следващия вагон. Али я чакаше на перона на Тринайсета улица и когато двете погледнаха обратно към влака, Тоби се беше вторачил в тях.
— Както виждам, някой се е измъкнал от малкия си затвор — рече Али със самодоволна усмивка.
— Да — Спенсър се опита да се засмее. — И все още си е същият загубеняк с главно 3.
Но няколко седмици по-късно Али изчезна. И това хич не беше смешно.
От компютъра на Спенсър се разнесе леко подсвирване, което я накара да подскочи. Това беше сигнал, че е получила нова електронна поща. Тя нервно отиде до компютъра и кликна два пъти върху новото съобщение.
Здрасти, любов моя. Не сме се чували от два дни. Липсваш ми и направо полудявам!
Спенсър въздъхна и тялото й потрепери от нервно усещане. В момента, в който зърна Рен — сестра й го беше довела на семейна вечеря, за да се запознае с родителите им, — с нея се беше случило нещо. Беше сякаш… сякаш я бе омагьосал от момента, в който седна на масата в ресторант „Мошулу“, отпи от чашата с червено вино и срещна погледа й. Той бе англичанин, екзотичен, остроумен и забавен, и харесваше същите инди групи, по които си падаше и Спенсър. Той изобщо не си подхождаше с нейната стеснителна и превзета сестра Мелиса. Но беше идеалната партия за Спенсър. Тя просто го знаеше… и очевидно той също бе наясно с това.