— Сигурно се чувства ужасно — надуто рече Мелиса. — Не мога да си представя просто.
Иън изхъмка утвърдително. Спенсър усети как долната й устна започва да трепери. Искаше й се да извика: Ало, ами аз? Не си ли спомняте? Аз бях най-добрата приятелка на Али!
С всяка изминала минута в тишина, Спенсър се чувстваше все по-нежелана. Тя очакваше някой да я попита как се чувства, да й предложи парче пържена темпура4, или поне да й каже наздраве, когато кихна. Но те все още я наказваха за това, че бе целунала Рен. Независимо от това, че днес беше… днес.
Усети бучка в гърлото си. Беше свикнала да бъде любимката на всички: на учителите, на треньорите по хокей, на редактора на годишника. Дори беше любима клиентка на фризьорката си, Ури, защото косата й винаги придобиваше желания цвят. Беше спечелила тонове училищни награди и имаше 370 приятели в Май Спейс, без да се броят групите. И тъй като нямаше как да бъде любимка на родителите си — беше невъзможно да засенчи Мелиса — тя не можеше да понесе омразата им. Особено сега, когато всичко останало в живота й беше толкова неуравновесено.
Когато Иън стана и се извини, че трябва да се обади по телефона, Спенсър си пое дълбоко дъх.
— Мелиса? — гласът й се пречупи.
Мелиса я погледна, след което просто продължи да рови из храната в чинията си.
Спенсър прочисти гърлото си.
— Моля те, поговори с мен.
Мелиса едва помръдна с рамене.
— Искам да кажа, че не мога… Не мога да понеса да ме мразиш. Ти беше абсолютно права. За… нали се сещаш. — Ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше да ги пъхне между стиснатите си бедра. Извиненията страшно я изнервяха.
Мелиса постави длани върху списанието.
— Извинявай — рече тя. — Мисля, че няма да стане. — Тя се изправи и отнесе таблата си до мивката.
— Но… — Спенсър бе разтърсена. Тя погледна към родителите си. — Вижте, наистина съжалявам… — Усети как от очите й потичат сълзи.
На лицето на баща й се появи следа от съчувствие, но той бързо отвърна поглед. Майка й започна да прехвърля остатъците от пилето с лимонов сос в кутийката му. После сви рамене.
— Каквото си си постлала, на такова ще лежиш, Спенсър — рече тя, докато отнасяше останалото от обяда към масивния хладилник от неръждаема стомана.
— Но…
— Спенсър — господин Хейстингс употреби своя млъкни тон.
Спенсър затвори устата си. Иън се върна в стаята с голяма, глупава усмивка на лицето си. Усети напрежението в стаята и усмивката му увехна.
— Хайде — Мелиса стана и го хвана за ръка. — Да излезем да хапнем нещо за десерт.
— Готово. — Иън тупна Спенсър по рамото. — Спенс? Искаш ли да дойдеш с нас?
На Спенсър хич не й се искаше — между другото и Мелиса го сръчка, изглежда тя също не умираше от желание да излиза с нея — но така и не получи възможност да отговори. Госпожа Хейстингс бързо каза:
— Не, Иън, Спенсър няма да получи десерт. — Тонът на гласа й беше същият, който използваше, когато даваше заповеди на кучетата.
— Благодаря все пак — рече Спенсър, като преглъщаше сълзите си. За да се вземе в ръце, тя пъхна огромна лъжица манго с къри в устата си. Но то се плъзна в гърлото преди да успее да го сдъвче и лютия сос направо я изгори. Най-накрая, след като известно време издаваше странни звуци, Спенсър успя да го изплюе в салфетка. Но след като сълзите в очите й изсъхнаха, тя видя, че родителите й дори не се бяха приближили, за да проверят, дали не се е задавила. Те просто бяха излезли от стаята.
Спенсър избърса очите си и се вторачи в отвратителната купчинка недосдъвкано и изплюто манго в салфетката. То изглеждаше точно така, както тя се чувстваше в момента.
6.
Милосърдието не е чак толкова сладко
Вторник следобед Хана приглади кремавата блузка и отпуснатата кашмирена жилетка, които беше облякла след училище, и се устреми нагоре по стълбите на Клиниката по изгаряния и пластична хирургия „Уилям Атлантик“. Когато идвате тук, за да лекувате изгаряния, казвате, че отивате в „Уилям Атлантик“. Ако идвате, за да ви направят липосукция, казвате, че отивате в „Бил Бийч“.
Сградата се намираше в гората и синьото небе едва се забелязваше през гъстите клони на величествените дървета. Целият свят миришеше на горски цветя. Този ранноесенен следобед беше идеален да се излежава край басейна в клуба и да гледа как момчетата играят тенис. Това бе идеалният следобед за десеткилометров джогинг, за да изгори калориите, натрупани след кутията кракери, която бе опразнила предишната нощ, изключително разтърсена от изненадващата визита на баща й. Или перфектният следобед да си седи на тревата и да наблюдава някой мравуняк или пък да бави шестгодишните близнаци на съседите. Определено щеше да е по-добре от това, което правеше в момента — доброволно да помага в клиника за изгаряния.