— Всички, които видях тази вечер, само ме накараха да си припомня колко труден бе животът ми в Роузууд — рече той. — Хората ме мразеха. Но тази вечер всички бяха толкова мили — всички онези, които се скъсваха да ми се подиграват. Повдигаше ми се. Все едно нищо не се беше случило. — Той сбърчи нос. — Не осъзнават ли какви са задници?
— Предполагам, че не — рече Емили, чувствайки се адски неудобно.
Тоби я погледна.
— Видях една от твоите приятелки. Спенсър Хейстингс. — Отново проблесна светкавица и накара Емили да подскочи. Тоби се ухили грозно. — Страхотна групичка бяхте в онези години. Показвахте на всеки къде му е мястото. На мен… На сестра ми…
— Не го правехме нарочно — отговори инстинктивно Емили.
— Напротив, Емили — сви рамене Тоби. — Но защо пък не? Вие бяхте най-популярните момичета в училище. Можехте да си го позволите. — Гласът му тежеше от сарказъм.
Емили се опита да се усмихне, с надеждата, че това е било шега. Само че Тоби не й се усмихна в отговор. Защо разговаряха за това? Не трябваше ли да говорят за хомосексуализма на Емили?
— Съжалявам, ние просто… Бяхме толкова глупави. Правехме онова, което Али искаше от нас. Мислех, че си го преодолял, след като двамата с Али се събрахте на следващата година…
— Какво? — прекъсна я остро Тоби.
Емили се дръпна към прозореца. Гърдите й се повдигаха бързо в пристъпа на адреналин.
— Ти… Не се ли сваляше с Али в седми клас?
Тоби изглеждаше ужасен.
— Беше ми трудно дори да я гледам — тихо каза той. — Дори сега едва изтърпявам да чувам името й. — Той положи длан на челото си и въздъхна тежко. Когато отново се обърна към нея, очите му бяха мрачни. — Особено след… онова, което направи.
Емили се втренчи в него. Отново проблесна светкавица, появи се силен вятър, който разлюля царевицата. Тя наподобяваше ръце, отчаяно протегнати нагоре.
— Какво, какво? — Тя се засмя, надявайки се — молейки се — да не го е разбрала правилно. Щеше й се при следващото отваряне на очите й нощта да се е оправила и всичко да се е върнало в нормалното си русло.
— Мисля, че ме чу — каза Тоби с равен, безизразен глас. — Знам, че сте били приятелки и че си я обичала, но лично аз се радвам, че кучката е мъртва.
Емили почувства как някой изсмуква всичкия кислород от тялото й. Нещо ще ти се случи тази вечер. Нещо, което ще промени живота ти.
Показвахте на всеки къде му е мястото. На мен… На сестра ми…
Сега дори едва издържам да чувам името й. Особено след онова, което направи.
СЛЕД ОНОВА, КОЕТО НАПРАВИ.
Радвам се, че кучката е мъртва.
Тоби е… знаел?
В съзнанието й започна да се оформя пукнатина. Разбира се, че е знаел. Тя бе сигурна в това, по-сигурна от когато и да било в живота си. Емили се чувстваше така, сякаш винаги го е знаела, че е било точно пред очите й, но тя просто се е опитвала да го пренебрегне. Тоби знаеше какво са сторили на Джена, но не А. му беше казал. Знаел го е от дълго време. И сигурно страшно е мразел Али заради това. Сигурно е мразел всички тях, ако е знаел, че те също са участвали.
— О, Господи — прошепна Емили. Тя дръпна ръчката на вратата, прибра полите на роклята си и изскочи от колата. Дъждът веднага я заля, усещаше го като тънички иглички по кожата си. Естествено, че приятелското държание на Тоби беше подозрително. Той просто искаше да съсипе живота на Емили.
— Емили? — Тоби разкопча предпазния колан. — Къде…
След това чу как двигателят забръмча. Тоби караше по пътя към нея, вратата към пасажерското място беше широко отворена. Емили се огледа наляво и надясно, а след това, с надеждата, че се е ориентирала къде е, тя се гмурна в царевичното море, без изобщо да я интересува това, че е станала вир-вода.
— Емили — отново извика Тоби. Но тя продължи да бяга.
Тоби беше убил Али. Тоби беше А.
31.
Дори на Хана да й се иска да открадне самолет — тя не знае как да го подкара!
Хана си проправи път през тълпата от деца, с надеждата да зърне познатата червеникаворуса коса на Емили. Тя откри Спенсър и Ариа до панорамния прозорец да разговарят с Джема Къран, една от съотборничките на Емили.