— Или пък ако тръгне да ни преследва? — попита Ариа.
— Трябва да я открием преди това да се случи — прекъсна ги Спенсър.
Хана погледна към часовника. Десет и половина.
— Аз изчезвам. — Тя хукна към вратата. — Ще ти се обадя, Спенсър. — На Ариа не каза нищо. Дори не можеше да гледа нито нея, нито гигантската смучка на врата й.
Докато си тръгваше, Наоми Циглър я сграбчи за ръката.
— Хан, за онова, което ми каза вчера на футболното игрище. — Тя я гледаше с огромните, съчувстващи очи на водеща на ток-шоу. — Има групи за лечение на булимия. Мога да ти помогна да откриеш някоя.
— Разкарай се — рече Хана и профуча край нея.
Когато Хана се стовари на седалката във влака за Филаделфия, цялата подгизнала от дъжда, докато притичваше от таксито до влака, главата й изведнъж натежа. Във всяко свое отражение тя виждаше своето аз от седми клас, което й намигаше. Тя затвори очи.
Когато отново ги отвори, влакът бе спрял. Всички лампи бяха угасени, с изключение на табелките за аварийните изходи, които просветваха в тъмнината. Само че на тях вече не пишеше ИЗХОД, а ВНИМАВАЙ.
Вляво Хана видя километрична гора. Луната грееше пълна и ясна над върховете на дърветата. Но преди десетина минути не валеше ли проливен дъжд? От другата страна на влака минаваше път 30. Той обикновено бе задръстен от трафик, но сега на кръстовището не чакаше нито една кола. Тя обърна глава назад, за да види как останалите пътници реагират на спирането на влака, но осъзна, че всички те спят.
— Не, не спят — чу се нечий глас. — Мъртви са.
Хана подскочи. Това беше Тоби. Лицето му бе размазано, но тя знаеше, че е той. Тоби бавно се изправи от седалката и тръгна към нея.
Влакът наду свирката си и Хана рязко се пробуди. Флуоресцентните лампи светеха ярко и безпощадно, както винаги; влакът приближаваше към града; отвън профучаваха размазани светлини. Когато погледна през прозореца, тя видя как едно дърво се пречупва и пада на земята. Две белокоси възрастни дами, които седяха на местата пред нея, коментираха светкавиците и непрекъснато възкликваха:
— О, Господи! Тази беше голяма!
Хана сви колене към гърдите си. Нищо не може да разклати света ти повече от едно разтърсващо признание за Тоби Кавана. И да те потопи в адска параноя.
Тя не бе сигурна как да приеме новините. Не беше реагирала веднага, както направи Ариа; първо трябваше да ги обмисли. Да, тя беше ядосана на Спенсър, че не им беше казала. И бе ужасена от Тоби. Но в момента бе обсебена единствено от мисълта за Джена. Дали и тя знаеше? Дали е знаела през цялото време? Дали знаеше, че Тоби е убил Али?
Всъщност Хана беше видяла Джена след инцидента — само веднъж, — и не беше казала на останалите. Това се случи само няколко седмици преди Али да изчезне, тъкмо когато бе организирала един импровизиран купон в задния си двор. Дойдоха всички популярни деца от „Роузууд дей“ — дори по-големите момичета от отбора по хокей на трева на Али. Тогава за пръв път Хана проведе истински разговор с Шон; разговаряха за филма „Гладиатор“. Хана тъкмо обясняваше колко е страшен филма, когато Али изведнъж изникна зад тях.
Първо погледна към Хана, а очите й казваха: Ура! Най-после говориш с него! Но после, след като Хана рече: „Когато двамата с баща ми излязохме от киното, о, Боже, аз бях толкова изплашена, че отидох директно в тоалетната и повърнах“, Али я сбута с лакът.
— Напоследък имаш доста проблеми с това, нали? — пошегува се тя.
Хана пребледня.
— Какво?
Това се случи скоро след посещението в Анаполис.
Али се постара да привлече вниманието на Шон.
— Това е Хана — рече тя, пъхна показалец в гърлото си, имитирайки гадене и се изхили. Шон, обаче, не се засмя; той погледна едната, после и другата, като изглеждаше объркан и смутен.
— Аз, ъъъ, трябва… — промърмори той и се изниза към приятелите си.
Хана ужасена се обърна към Али.
— Защо направи това?
— О, Хана — рече Али и й обърна гръб. — Не разбираш ли от шега?
Но Хана не разбираше. Не и от такава шега. Тя излезе на панорамната веранда пред къщата на Али, като дишаше тежко, изпълнена с гняв. Когато вдигна поглед се оказа, че гледа право в лицето на Джена Кавана.
Джена стоеше на края на техния двор, сложила големи слънчеви очила и с бяло бастунче в ръка. Гърлото на Хана пресъхна изведнъж. Сякаш бе видяла призрак. Тя наистина е сляпа, помисли си Хана. Досега някак си бе успяла да се убеди, че това изобщо не се е случвало.