В следващия момент… тя се събуди тук горе, в леглото си. Сигурно някой я бе отнесъл там и Ариа, която спеше като пън, изобщо не го беше усетила.
Тя се вслуша в звуците на долния етаж. Врати на шкафчета се отваряха и затваряха. Дървеният под се тресеше под нечии стъпки. Разгръщаха се страници на вестник. И двамата й родители ли бяха долу или само единият? Тя слезе на пръсти по стълбите, като през главата й минаваха милион различни сценарии. И тогава тя ги видя: малки червени капчици по целия под във фоайето. Те оставяха следа от кухнята до предната врата.
Приличаха й на кръв.
Ариа хукна към кухнята. Тоби беше разказал на майка й, и Ила в пристъп на гняв бе убила Байрън. Или Мередит. Или Тоби. Или и тримата. Или пък Майк ги беше избил. Или… Или Байрън беше убил Ила. Когато влезе в кухнята, тя се спря.
Ила седеше сама на масата. Беше облечена с виненочервена блуза, беше обула обувки с високи токчета и бе гримирана, сякаш се канеше да излиза някъде. Вестник „Ню Йорк Таймс“ беше отворен на кръстословицата, но вместо квадратчетата да бъдат попълнени с букви, страницата бе омазана с черно мастило. Погледът й бе втренчен напред, в посока към прозореца, и ритмично боцкаше едната си ръка с вилица.
— Мамо! — рече Ариа прегракнало, като пристъпи към нея. Едва сега забеляза, че блузата е намачкана, а гримът изглеждаше размазан. Сякаш майка й бе спала с дрехите… или изобщо не беше спала.
— Мамо? — отново рече Ариа с глас, който звучеше уплашено. Най-накрая майка ли бавно обърна погледа си към нея. Погледът на Ила беше натежал и разфокусиран. Тя заби вилицата по-дълбоко в дланта си. Ариа искаше да се пресегне и да я вземе, но се страхуваше. Никога не беше виждала майка си такава. — Какво става?
Ила преглътна.
— А… Нали се сещаш.
Ариа също преглътна.
— Какви са онези… червени капки в коридора?
— Червени капки? — бездушно попита Ила. — А, сигурно е боя. Тази сутрин изхвърлих някои неща. Всъщност изхвърлих доста неща.
— Мамо. — Ариа усети как очите и се напълват със сълзи. — Случило ли се е нещо?
Майка и вдигна поглед. Движенията й бяха толкова бавни, сякаш се намираше под вода.
— Знаела си от близо четири години.
Ариа спря да диша.
— Какво? — прошепна тя.
— Вие двете приятелки ли сте? — попита Ила със същия мъртъв глас. — Тя не е много по-голяма от теб. Освен това разбрах, че онзи ден си ходила в нейното студио за йога.
— Какво? — прошепна Ариа. Студио за йога? — Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Естествено, че разбираш. — Ила й се усмихна по най-тъжния начин, който Ариа бе виждала. — Получих писмо. В началото не му повярвах, но се реших и направо попитах баща ти. Само като се сетя, че през цялото време съм смятала, че причината за отдръпването му е работата!
— Какво? — Ариа отстъпи назад. Пред очите и се появиха петна. — Получила си писмо? Кога? От кого?
Но по студения, безучастен начин, по който я погледна Ила, Ариа веднага разбра кой го е изпратил. А. Тоби. Той й беше разказал всичко.
Ариа сложи ръка на челото си.
— Толкова съжалявам — рече тя. — Аз… Аз исках да ти кажа, но толкова се страхувах и…
— Байрън си тръгна — каза Ила почти с насмешка. — Той е с онова момиче. — Тя издаде лек кикот. — Може би сега се занимават заедно с йога.
— Вярвам, че ще успеем да си го върнем. — Ариа се задави от сълзи. — Тоест, той трябва да се върне, нали? Ние сме неговото семейство.
Точно в този миг кукувицата на часовника обяви дванайсет часа. Този часовник бе подарък на Ила за двайсетата годишнина от сватбата — Байрън й го бе подарил в Исландия; Ила страшно го харесваше, защото се смяташе, че е принадлежал на Едвард Мунк, прочутият норвежки художник, нарисувал картината „Писък“. Тя го взе със себе си в самолета, когато летяха към дома, и непрекъснато надничаше под опаковката, за да се убеди, че е наред. Сега те трябваше да изслушат дванайсет изкуквания и дванайсет пъти да наблюдават как глупавата птица изскача от хралупата си. Всяко кукане звучеше все по-обвиняващо. Сякаш вместо куку, птицата пропяваше „Ти знаеш, ти знаеш, ти знаеш“.
— О, Ариа — скара й се Ила. — Не мисля, че изобщо някога ще се върне.
— Къде е писмото? — попита Ариа, без да усети секрета, който се стичаше от носа й. — Може ли да го видя? Не знам кой ни причини това… кой би пожелал да съсипе живота ни.