И тогава Трина се хвърли към Марк. Прегърна го. Целуна го. Безброй мисли минаха през ума му и тя бе във всяка една от тях. Спомени от най-ранно детство, от времето, прекарано заедно, от срещите и разделите на шосето, което водеше към училище, от бягството из тунелите на субтранса, ръката й, стиснала неговата, клокочещата отзад вода, небостъргачът „Линкълн“, обкръжен от убийствена радиация, яхтата, пътуването из опустошената земя. Тя бе до него във всеки един от тези моменти. С Алек. Лана. Дарнел и другите.
И ето че тук, в края на този път, Трина отново бе в обятията му.
Чудовищни звуци и крясъци изпълваха света около тях, но въпреки това той успя да чуе какво му прошепва, преди бергът да се стовари върху сградата.
— Марк.
Епилог
Две години по-късно
Самотна крушка висеше от безцветния таван на апартамента и бръмчеше на всеки десетина секунди. Сякаш олицетворяваше това, в което се бе превърнал светът. Самотен, шумен, умиращ. Висящ на тънка нишка.
Жената седеше на стола и се мъчеше да не заплаче.
Знаеше, че на вратата ще се почука, много преди това да се случи. И искаше да е силна заради сина си. Да накара момчето да смята, че новият живот, който го очаква, е добър. Изпълнен с надежди. Трябваше да е силна. Когато синът й — единственото й дете — си иде, тогава ще даде воля на чувствата си. Ще изплаче цяла река, докато лудостта я накара да забрави. Момчето седеше смълчано до нея. Неподвижно. Все още само дете, а изглежда, разбираше, че животът му никога няма да е същият. Държеше до себе си малка торба, но жената предполагаше, че съдържанието й ще бъде изхвърлено, преди синът й да стигне крайната цел. Двамата чакаха.
Посетителите почукаха три пъти. Звук, в който не се долавяше настойчивост, нито сила. Само чук-чук-чук, като тихо потропване на птица.
— Влезте — обади се жената, по-силно, отколкото искаше. Нерви. Бяха изопнати докрай. Вратата се отвори. В малкия апартамент влязоха двама мъже и една жена, облечени с черни униформи и с предпазни маски на носа и устата.
Като че ли жената бе главната.
— Виждам, че сте готови — рече тя с приглушен глас и пристъпи към майката и нейния син. — Оценяваме съгласието ви да извършите подобна жертва. Не е необходимо да ви казвам колко много означава това за бъдещите поколения. Ние сме на прага на много голяма стъпка. Ще открием лек, госпожо. Давам ви думата си.
Жената само кимна. Ако се опита да заговори, ще даде воля на всичко — на болката, на страха. На гнева си. На сълзите. И тогава усилията й да бъде силна пред момчето ще идат на вятъра. Ето защо задържа всичко вътре — бент пред напираща река.
— Ела — подкани делово новодошлата и протегна ръка. Момчето погледна към майка си. Нямаше никаква причина да сдържа сълзите си и не го направи. Те рукнаха надолу по бузите му. То скочи на крака, прегърна я и разби сърцето й за милионен път. Тя го притисна до гърдите си.
— Предстои ти да извършиш велики неща за този свят — прошепна му. — Ще ме накараш да се гордея с теб. Обичам те, мое сладко момченце. Безкрайно много те обичам — никога не го забравяй.
Единственият му отговор бе хлипането на рамото й. Но и това казваше всичко. Ала бе дошло време да се сложи край.
— Ужасно съжалявам — намеси се жената с черния костюм и маската. — Но графикът ни е напрегнат. Наистина съжалявам.
— Хайде, върви — подкани го майката. — Върви и бъди смел. Момчето се отдръпна с мокро лице и зачервени очи. Отнякъде намери сили да й кимне, да й помогне да повярва, че в края на краищата ще се справи. Че е силен.
После се обърна, без да поглежда повече към нея. Приближи вратата и излезе без колебание. Без да поглежда назад, без да възразява.
— Благодаря ви отново — каза жената и последва момчето навън.
Единият от мъжете вдигна глава към клатушкащата се крушка и побутна своя партньор.
— Нали знаеш кой е измислил това нещо? Дали да не наречем това хлапе Томас?
После двамата излязоха.
Когато вратата се затвори, жената се сви на топка и най-сетне сълзите рукнаха.
Строго секретно
Данни, възстановени след заличаване
Група А
Обект: Тереза
Тереза седеше на масата в студената, мрачна стая на щаба на ЗЛО. Не за първи път си помисли, че тук винаги е било така — студено и мрачно — и се зачуди защо.