Беше канцелария, ако се съдеше по оскъдната мебелировка. Имаше бюро, лавици и няколко стола около малка маса в ъгъла. Нищо не висеше по стените. Жена с къса черна коса седеше зад масата, а до нея бе седнало момче, което изглеждаше с година или две по-малко от Тереза. Беше отпуснало ръце в скута си и се взираше втренчено в отсрещната стена. Изглеждаше ужасно изплашено, почти трепереше. Очите му се стрелнаха към Тереза и после се върнаха към същото място на стената. Имаше кестенява коса и почерняло от слънцето лице.
Напереността й изведнъж изчезна. Тя почувства, че също е изплашена, че безнадеждността я изпълва като надигаща се в кладенец вода. Не знаеше защо, но й се искаше да се обърне и да побегне.
— Седни — нареди й жената. Гласът й не бе строг, но не бе и любезен. Тя посочи стола срещу момчето. — Има доста неща, за които да си поговорим.
Тъкмо тогава единият от мъжете затвори вратата зад гърба на Тереза. Момичето се стресна и подскочи, после се засрами, че е издала нервността си. За да прикрие неприятното впечатление, доближи с привидно нехайна походка стола до момчето и се отпусна на него, макар жената да й бе показала друг. Дребен жест на незачитане, но и това беше нещо.
— Името ми е Кати Маквой — представи се жената. — А това… — тя погледна към момчето, сетне се пресегна и го потупа по рамото.
Момчето извърна очи към Тереза.
— Казвам се… Томас. Радвам се, че съм тук и че мога да служа на ЗЛО. Ще направя всичко по силите си, за да открием лечение за вируса.
Никога досега Тереза не бе чувала думи, произнесени под толкова очевиден натиск. Но не беше изненадана. Знаеше, че ще мине известно време, преди момчето да събере достатъчно кураж и да извади на показ истинското си аз.
— Аз съм Тереза — каза тя и се постара в гласа й да се долови топлина. — Не се тревожи. Не е никак лошо. Всъщност храната е доста добра. Освен това сме в безопасност от… нали знаеш?
— Побърканяците? — попита Томас. — Онези лудите отвън?
Тереза кимна. В гласа на момчето се долавяше печал.
— Баща ми е… — Той се поколеба. После намери отнякъде сили и се изправи на седалката. — Той беше побърканяк. Майка ми също скоро ще полудее. Радвам се, че ще помогнем на хора като тях. И ще спрем разпространението на болестта.
— Аз също — кимна Тереза, но се чувстваше потисната.
Маквой въздъхна, наведе се напред и опря ръце на масата.
— Виждам, че двамата ще си паснете добре. Което е хубаво, защото ви предстои да преживеете доста неща. Избрани сте да играете важна роля в нашите планове през следващите няколко години. Изключително важна роля, бих казала, и трябва да се гордеете, че сте били посочени за нея.
Тереза бе изкушена да каже доста неща, пък и все още искаше да изтъкне, че не се плаши от жената. Но любопитството надделя и тя зачака продължението. Томас също мълчеше.
— Ще направим и двама ви по-специални дори, отколкото сте сега — поде Маквой. — Ще бъдете водачи на други деца с имунитет. Ще ни помагате да подготвим изпитанията и тестовете, да обучим опитните образци. За целта, както и поради много други причини, които ще ви обясним по-късно, ще имплантираме в главата ви устройства, които ще ви позволяват да общувате помежду си по начин, който не сте виждали досега.
Тереза искаше да зададе хиляди въпроси. Но не знаеше откъде да започне.
Жената ги гледаше като горда майка.
— Скоро ще поставим началото на най-големия и най-важния етап от огромната задача, която сме си поставили. Очакваме и двамата да сте незаменима част от този проект.
— И какъв е той? — попита Томас.
Маквой се засмя.
— Лабиринтът, Томас. Ти и Тереза ще ни помогнете да построим лабиринт.
Няколко часа по-късно Тереза и Томас седяха на кушетка. Бяха сами.
Веднага след първата им среща Тереза получи по-голяма и по-приятна стая, която дори разполагаше с прозорец, откъдето се процеждаше естествена светлина. Изглеждаше й като светлина от рая. Томас бе настанен в подобна, а и между стаите им имаше кухня и всекидневна. Даже видеоекран за забавления, макар Тереза да предполагаше, че ще показват на него само неща, които са важни за обучението им.
И ето че седяха един до друг, нови приятели — макар и не по свой избор. Седяха и си приказваха. За бъдещето, което никой от тях не можеше да си представи.
— Тя каза, че ще сложат някакви устройства в главите ни — рече Томас. — Какво ли означава това? Що за хора биха пъхали разни машинки в главите на деца?