Тереза се разсмя и изненада себе си, както и Томас, ако се съдеше по израза на лицето му.
— Какво? — озадачи се той.
— О, нищо. Засмях се заради начина, по който го каза. Кой би пъхнал машинка в главата на дете? ЗЛО, предполагам.
— Какво означава това име? Защо се наричат така?
— Някой спомена, че имало причина за всичко тук и че един ден ще я разберем. Но в конкретния случай знам отговора: ЗЛО е съкращение от Земна лига за отбрана, а ние сме в Отдела за проучване на гибелната зона. Знаеш ли какво е гибелна зона?
— Аха. — Той се почеса по челото. — Там, където избликът те превръща в куку.
— Именно.
През лицето на Томас премина сянка и Тереза си спомни какво й бе казал за баща си и майка си.
— Значи и двамата ти родители са болни, така ли? — попита тя.
Томас кимна и за миг изглеждаше, че ще се разплаче, но се овладя.
— Беше ме страх до смърт от баща ми. Преди най-сетне да го отведат, бях почти сигурен, че някоя нощ ще влезе в стаята ми и ще ми види сметката. Дори бях доволен, че няма да гледам как майка ми също се побърква.
— Ти си доста силно дете — отбеляза Тереза. И наистина бе впечатлена.
— Дете? — повтори Томас. — Кого наричаш дете? Не си много по-голяма от мен.
— Както казах — отвърна тя с усмивка, — жилав си. Погледни се. Повечето деца на твоята възраст щяха да си изплачат очите.
Томас изпухтя презрително.
— Не ме е срам да плача. Плаках предостатъчно, когато баща ми започна да полудява. Не ме е страх и да съм тук. Виждал съм какво върши с хората онази гадна болест и ако наистина мога да помогна, значи е по-добре да съм тук, отколкото да съм сирак навън.
Тереза все повече го харесваше. Може би накрая наистина си бе намерила приятел.
— Кога разбра, че притежаваш имунитет? — попита го тя.
— Ами, дойдоха и ме подложиха на тест, след като баща ми се зарази. Мислех, че е нещо нормално двамата с майка ми да го последваме. По това време още не знаех, че притежавам вродена защита. А когато ми го казаха, помислих, че се шегуват. Или че имат някакви задни мисли.
— И как се почувства, когато узна истината?
Томас сведе очи към пода.
— Какво има? — попита го тя.
Той я погледна и Тереза бе споходена от усещането, че го познава още откакто се е родила. Сякаш е неин брат.
— Какво има? — повтори малко раздразнено въпроса.
— Развълнувах се. Наистина, страшно много. Мислех си само, че няма да се наложи да преживея същото като баща ми и майка ми. Бях… щастлив.
— Е, и? Какво лошо има в това?
Томас сви рамене.
— Че мислех само за себе си. Дори когато ме отведоха и трябваше да се сбогувам с мама, продължавах да си мисля какъв съм късметлия, че няма да я гледам как преминава през онези ужасни промени. И се радвах, че ще си остана здрав.
— Ами какво толкова? — подхвърли Тереза. — Ти си нормален човек. Всеки би си помислил същото. Престани да се укоряваш.
— Аз съм един егоистичен кучи син. Мама се нуждаеше от мен, а аз нямах търпение да се махна.
— О, моля те. Да не искаш да ми кажеш, че не ти е липсвала майка ти? Че не я обичаш?
Томас поклати бавно глава.
— Не. Не съм казал подобно нещо. Липсва ми и ужасно ме боли. Аз само… не исках отново да преживявам това.
— Именно. — Тереза го потупа по рамото. — Ти си нормален и искрен. Радвам се, че ще сме заедно в това… което са ни отредили.
— Аха.
Изрече само една дума, ала тя усещаше, че иска да й каже много повече. Че е съгласен с нея, че се радва да са заедно и се надява да станат приятели. И да помогнат на ЗЛО да изпълни задачата си и да открие лечение за изблика.
Томас се облегна назад и скръсти ръце.
— Непрестанно ми задаваш разни въпроси. Ами ти? Откъде дойде? Какъв бе животът ти?
— Знаеш ли… не ми се говори за това.
— Аз също нямах желание. Но го сторих.
Тереза прехапа устни и кимна.
— Да, така е. Но… моята история е доста шантава. — Тя млъкна, но знаеше, че той няма да я остави така. И се оказа права.
— Е? — подкани я момчето. — Давай. Кой не обича шантави истории?
Усмихна се и тя му отвърна.
— Преди да дойда тук, се казвах Диди — поде.
А после му разказа останалото.