— Успокой се, момче. Били сме в далеч по-трудни положения — каза Алек. — Намери нещо, каквото и да е, с което да халосаш някого по главата, ако те решат да ни се изпречат на пътя. Нима ще позволиш на тия типове да се измъкнат, след като постъпиха така с другарите ни? Вече сме на техния кораб. Няма връщане назад.
Силата в гласа на Алек поободри Марк и му вдъхна увереност.
— Добре. Ще потърся.
— Побързай!
Марк си спомни, че бе видял метален лост, окачен на стената до чука. Изтича там и го сграбчи. Беше се надявал на истинско оръжие, но и дългият половин метър метален прът щеше да свърши работа.
Алек бе вдигнал чука, готов да нанесе последните удари.
— Прав си, могат да открият огън по нас веднага щом разбием вратата. Да не се хвърляме там като стадо тъпи горили. Застани тук и чакай командата ми.
Марк направи каквото му казваха, притисна гръб в стената и зачака.
— Готов съм — рече той, стиснал лоста. Страхът пулсираше в тялото му.
— Добре тогава.
Алек вдигна високо чука и го стовари върху дръжката. Трябваше да удари още два пъти, преди да я строши. Още един удар и вратата се разтвори, отскачайки навътре и блъскайки се в стената. Почти веднага три стрели профучаха във въздуха и се удариха в отсрещната стена. После нещо издрънча на пода и се чуха отдалечаващи се забързано стъпки. Значи отсреща имаше само един противник.
Алек вдигна ръка, вероятно помислил, че Марк ще се втурне след него. После надзърна иззад рамката на вратата.
— Чисто е. На плъха явно са му свършили стрелите, защото е хвърлил оръжието на земята. Ела, да го притиснем в дупката му.
Алек се подаде още малко през отвора и огледа помещението. След това пристъпи в сумрака отвъд. Марк си пое дъх и го последва по коридора, като изрита с отвращение падналите стрели. Една от тях се блъсна с тропот в стената и това го накара да си спомни за Дарнел и за стърчащата от рамото му стрела. Дощя му се да има нещо по-сериозно от лост в ръцете си.
Алек бе вдигнал чука с две ръце и се отдалечаваше по тесния коридор. Той се извиваше, следвайки извивката на корпуса. На всеки десетина крачки мъждукаха панели като онзи, който бяха видели в склада. Осигуряваха бледа светлина. Подминаха няколко врати, но всичките бяха заключени. Алек си направи труда да ги изпробва.
Марк се опитваше да овладее страха си и да бъде готов за това, което ще последва. Тъкмо се канеше да попита Алек за разположението на берга — спомни си, че навремето неговият другар е бил пилот, когато чу отпред да се затръшва врата, после нови стъпки.
— Давай! — извика Алек.
Марк хукна напред с разтуптяно сърце. Успя да зърне само сянка пред тях, но изглежда, беше човек, облечен в един от познатите зелени скафандри и без шлем. Човекът извика нещо, ала не можеше да се разбере какво, тъй като думите отекнаха в стената. Без съмнение бе един от онези, които бяха стреляли по тях.
Ревът на двигателите се усили и бергът се разтресе, понасяйки се с цялата си мощност напред. Марк изгуби равновесие и се удари в стената, след това се спъна в Алек, който бе паднал на пода. Двамата скочиха на крака и сграбчиха оръжията си.
— Пилотската кабина е нататък — извика Алек. — Побързай!
Той не изчака отговор и хукна по коридора, а Марк го последва. Стигнаха открито пространство с кресла и маса и видяха беглеца да минава през един люк, зад който вероятно бе кабината. Мъжът понечи да затвори люка, но Алек хвърли чука тъкмо навреме. Инструментът се удари в стената и падна на пода, като блокира люка. Марк не спря, заобиколи Алек и стигна пръв кабината, след това се пъхна през отвора, без да мисли какво прави.
Вътре имаше две пилотски кресла и прозорци над пултове с прибори, датчици и трепкащи екрани. В едно от креслата седеше жена и прокарваше ръка по пулта, издигайки носещия се берг над върховете на дърветата. Марк едва успя да разгледа всичко това, когато някой го сграбчи и го хвърли на пода.
Марк усети, че се задушава, когато противникът го притисна с цялата тежест на тялото си. Миг по-късно Алек прекатури нападателя с удар по рамото и мъжът полетя настрани. Приземи се с болезнен стон, а Марк се надигна, поемайки си мъчително въздух. Алек сграбчи мъжа за зелените дрехи и го повдигна към лицето си.
— Какво става тук? — извика някогашният войник и от устата му пръсна слюнка. Жената продължаваше да се занимава с управлението, без да обръща внимание на случващото се зад нея. Марк я доближи, чудейки се как да постъпи. Подпря се на креслото и произнесе с цялата решимост, на която бе способен: