Марк я гледа объркан. С това момиче е така — възходи и падения.
— Аз… да. Искам да кажа, не. Ние няма… да правим нищо. Ще си седя на дивана и ще хрупам чипс. Ще се оригвам, разбира се. И ще гледам как по-малката ми сестра се глези за подаръци. — Мадисън. Да, тя наистина е глезена, но вина за това наполовина има Марк.
— Значи може да се видим.
Ето че пак нагоре.
— Ще бъде страхотно. Какво ще кажеш да е всеки ден? — Най-дръзкото предложение, което й е отправял.
— Добре. Може дори… — Тя се озърта предпазливо, после втренчва поглед в него. — Да слезем да се целуваме в мазето ви.
В началото Марк не знае дали говори сериозно и сърцето му спира напълно, а космите му настръхват. На бузите му избива руменина.
Но сетне тя се разсмива почти налудничаво. Не е злобно и дори с намек за флиртуване. Ала той вижда, че гледа на него само като на приятелче и нищо повече. Идеята да се целуват в мазето явно е само глупава закачка. Марк решава за известно време да забрави намеренията си.
— Такава си лицемерка — промърморва той. — Караш ме да се смея.
Тя спира да се кикоти и отмята косата си с ръка.
— Знаеш ли, бих го направила.
Тъкмо произнася тези думи, когато светлините угасват. Субтрансът губи мощност и рязко намалява скоростта си. Марк едва не пада от седалката в скута на Трина. При всякакви други обстоятелства това би била подходяща възможност, но сега го завладява страх. Чувал е истории за такива неща, които са се случвали навремето, но през неговия живот токът в подземната железница никога не е спирал. Възцарява се непрогледен мрак. Хората започват да крещят. Човешкият мозък не е готов за подобно нещо. Толкова е страшно. Най-сетне сиянието на гривнофоните осветява околностите.
Тина хваща ръката му и я стиска.
— Какво става? — пита тя объркано.
Марк се поуспокоява, забелязал, че тя не е чак толкова изплашена. И това му помага да се съвземе. Макар да не се е случвало досега, навярно субтрансът също се разваля от време на време.
— Предполагам, че има авария. — Той изважда дланофона — не е достатъчно богат да си позволи един от тези модни гривнофони, — но странно, няма връзка. Прибира го обратно в джоба.
Блясват меки, жълти аварийни светлини, две ленти на тавана на вагона. Не са особено силни, но всички ги посрещат с облекчение. Хората наоколо се надигат, оглеждат се, шепнат развълнувано. Изглежда, смятат, че не е редно да се говори на висок глас.
— Поне не бързаме заникъде — казва Трина. Шепне, разбира се. Марк осъзнава, че първоначалната му паника се е поуталожила. Сега дори би искал да я попита какво е имала предвид, когато каза: „Знаеш ли, бих го направила“. Но този миг е отминал завинаги. Заради проклетата случка. Влакът се разлюлява. Съвсем леко. По-скоро по него преминава силна вибрация. Но хората отново надават изплашени викове и се раздвижват. Марк и Трина се споглеждат озадачено и дори леко уплашено.
Двама мъже доближават вратите и се опитват да ги отворят със сила. Вратите най-сетне поддават и мъжете скачат отвън на тясната платформа, която върви успоредно на релсите. Като плъхове при пожар останалите пътници ги следват, блъскайки се и ругаейки на висок глас. Само след няколко минути Марк и Трина остават сами във вагона под сиянието на аварийните светлини.
— Не съм сигурна какво трябва да правим — оплаква се тя все така шепнешком. — Предполагам, че скоро ще отстранят повредата.
— Ами да — подхвърля Марк. Влакът отново започва да се тресе и страховете му нарастват. — Не зная. Вероятно нещо се е объркало.
— Смяташ ли, че трябва да слезем?
Той се замисля.
— Защо не? Ако останем тук, направо ще се побъркам.
— Добре. Може и да си прав.
Марк се изправя, Трина също. Те стигат отворената врата и слизат на пътеката. Тясна е и няма перила, което прави начинанието им доста опасно, ако влакът потегли отново. Тунелът също е озарен от аварийни светлини, но и те са съвсем немощни и едва успяват да разсеят мрака.
— Те тръгнаха нататък. — Трина посочва наляво. Нещо в гласа й подсказва на Марк, че трябва да поемат в обратната посока. Той е съгласен с нея.
— Значи… надясно — отвръща и кима.
— Ами да. Не искам да съм близо до тези хора. Не зная защо.
— Приличат ми на тълпа.
— Да вървим.
Тя го дърпа за ръката и поема по тясната пътека. И двамата опират ръце на стената, сякаш да се подсигурят, че няма да паднат на релсите. Стената се тресе, но не толкова силно, колкото влака. Може би това, което е причинило проблемите с електрозахранването, вече утихва. Може например да е било земетресение и скоро всичко ще бъде наред.