— Нали не си забравил какво открихме в берга? Стрелите и вируса. Няма начин тези хора да са се опитвали да ги заразят с обикновен грип.
— Прав си. Неприятно ми е да го призная, но е така, хлапе. Не очаквам кой знае какви добри новини, когато се върнем. Въпреки това се налага да идем. Така че да вървим.
Алек се изправи и Марк го последва, като прибра таблета в задния джоб на панталона. Би предпочел да се върне у дома, вместо да се захващат с онзи бункер.
Поеха на път и Марк отново трябваше да търпи болката в главата. Но колкото повече се отдалечаваха, толкова по-добре се чувстваше. Дървета, слънце, храсти и корени, катерички, буболечки и змии. Въздухът бе топъл и свеж, ухаеше на смола и на обгорена трева. Бергът се бе отдалечил доста повече от селото, отколкото си мислеха, и се наложи да нощуват на два пъти. Хранеха се с дребни животни, които Алек улавяше.
Следобед на третия ден от атаката на берга най-сетне стигнаха селището.
Марк и старият войник бяха на миля от него, когато за пръв път ги лъхна непоносимата миризма на смърт, разнасяна от горещия вятър.
10
Оставаха само няколко часа до залез-слънце, когато двамата стигнаха подножието на хълма, на който бяха построени къщурките и колибите.
Марк бе откъснал парче от ризата си и го бе завързал на носа и устата. Притисна кърпата с ръце, докато наближаваха селцето. Миризмата беше ужасяваща. Почти я усещаше на езика си — миризма на разпад, гнило, смърт. Сякаш бе глътнал нещо развалено. Борейки се с напъните да повърне, той продължи да се катери нагоре, изпълнен със страхове какво ли ще види след атаката.
Дарнел.
Марк не хранеше почти никакви надежди, бе сигурен, че приятелят му е мъртъв. Но какво е станало с Трина? С Лана? С Мъглата и Жабока? Дали са живи? Дали са се разболели от онзи гаден вирус? Той спря, когато Алек протегна ръка и го докосна по гърдите.
— Добре, чуй ме сега — рече старият воин с приглушен заради кърпата на устата глас. — Трябва да си изясним някои неща, преди да се качим горе. Не бива да позволяваме на чувствата да ни управляват. Каквото и да видим там, задача номер едно ще е да спасим колкото се може повече хора.
Марк кимна и понечи да продължи, но Алек го спря отново.
— Марк, искам да знаеш, че двамата с теб сме в една и съща лодка. — Той говореше напрегнато, като учител, който държи да внуши важна част от урока на своя ученик. — Ако се качим там и започнем да прегръщаме хората, да плачем и да вършим безполезни неща само защото сме съсипани от мъка… това няма да помогне на никого. Дори в дългосрочен план ще има обратен ефект. Разбра ли ме? А ние трябва да мислим за бъдещето. Колкото и егоистично да звучи, трябва първо да опазим себе си. Чу ли ме? Да опазим себе си. Иначе никому няма да можем да помогнем.
Марк го погледна в очите и видя там нещо твърдо като скала. Разбираше, че Алек е прав. Очевидно ставаше нещо голямо — за това говореха информацията от таблета, картата и постъпките на двамата от берга.
— Марк? — Алек щракна с пръсти, за да привлече вниманието му. — Отговори ми, приятелче.
— И какво предлагаш? — попита младежът. — Ако видим там болни хора — ако стрелите са разнесли заразата, — да стоим настрана от тях ли?
Алек отстъпи назад с изменено лице.
— Изречено по този начин, не звучи много хуманно, но иначе си прав. Не знаем какво става там — с какво си имаме работа. Повтарям ти, че трябва да сме подготвени… и ако има дори малко съмнение, че някой…
— Да ги оставим да ги изядат животните — прекъсна го хладно Марк, надявайки се да засегне някоя струна в душата му.
Старият войник бавно поклати глава.
— Не знаем какво да очакваме, момче. Хайде да се качим и да видим какво е станало. Да потърсим нашите приятели. Казвам ти само да не постъпваш глупаво. Не се приближавай до никого и никого не докосвай. Дръж кърпата завързана на устата си. Разбра ли ме?
Марк кимна. Прозвуча му разумно да стои на разстояние от хората, уцелени със стрелички. Остро заразен. Думите блеснаха в главата му като светещ предупредителен знак.
— Разбрах. Няма да постъпвам глупаво. Обещавам. Ще правя каквото ми кажеш.
На лицето на Алек се изписа състрадание — изражение, каквото Марк не бе виждал често. В очите му дори се мярна съчувствие.
— Преживяхме ужасни неща, хлапе. Но от това само заякнахме повече, нали така? Ще дадем каквото се иска от нас, за да преживеем и това премеждие. — Той погледна нагоре съм селото. — Да се надяваме, че нашите приятели са добре.