— Да се надяваме — повтори Марк и притисна с длан маската към лицето си.
Алек кимна отсечено — отново старият воин — и пое нагоре по хълма. Марк се мобилизира, опита се да прогони емоциите и го последва.
Веднага щом прехвърлиха билото, видяха източника на отвратителната смрад.
Толкова много трупове.
В покрайнините на селото имаше голям дървен заслон, предназначен за укритие при бури, докато бъдат построени по-солидните къщи. Имаше три стени и отворена фасада. Покривът бе измазан с кал, за да не пропуска влага вътре. Всички го наричаха Наклонената барака, защото, макар да бе със солидни основи, изглеждаше сякаш се е килнал надолу по склона.
Някой бе взел решение да прибере мъртвите в Наклонената барака. Марк се вцепени от ужас. Не биваше да е така — бе виждал много повече мъртъвци миналата година. Но въпреки това се стъписа.
Имаше поне двайсетина трупа, подредени на пода. Лицата на повечето от тях бяха изцапани с кръв — около носа, очите и ушите. Ако се съдеше по цвета на кожата, бяха мъртви поне от два дена. Той ги прегледа набързо, само за да се увери, че Дарнел не е сред тях. Но Марк не посмя да се поддаде на пробудилата се надежда. Притисна отново кърпата с длан и отмести поглед от масовото гробище. Поне за известно време със сигурност нямаше да може да се храни нормално.
Алек също не остана напълно невъзмутим. Оглеждаше труповете с навъсено, ядно изражение. Може би искаше да ги доближи, да ги прегледа и да разбере от какво са умрели, но си даваше сметка колко глупаво ще е това.
— Да влезем в селцето — предложи Марк. — Трябва да потърсим нашите приятели.
— Добре — отвърна лаконично Алек.
Селцето бе като призрачен град. Улиците бяха прашни, въздухът — горещ и неподвижен. Не се виждаше жив човек, но на Алек му се стори, че тревожни очи ги следят от тъмните прозорци и между цепнатините на гредите. Не познаваше всички обитатели на лагера, но все се надяваше да срещнат някой познат.
— Ей! — извика Алек. — Аз съм — Алек. Излезте и ни разкажете какво се случи, след като отлетяхме.
Някъде отпред се обади приглушен глас:
— Никой не смее да излиза от сутринта, когато дойде бергът. Тези, които помагаха на простреляните… повечето от тях се разболяха и умряха. Само дето им отне малко повече време.
— Било е заради стрелите — обясни Алек достатъчно силно, че да го чуят всички наоколо. — Те са разнасяли вируси. Успяхме да се качим в берга — катастрофира на около два дни път от тук. Открихме кутията със стрелите, с които са стреляли по нас.
Иззад прозорците се чуха тихи гласове на разговарящи хора, но никой не отговори на Алек. Войникът се обърна към Марк.
— Хубаво е, че са били достатъчно разумни да останат вътре. Ако има някакъв вирус, поне не се е разпространил като горски пожар. Кой знае? Може би вирусът е изчезнал с умрелите.
Марк обаче не беше сигурен.
— Дано да си прав — помърмори той.
Преди Алек да отговори, се чуха стъпи. И двамата се обърнаха и видяха Трина да приближава по улицата. Лицето й бе изцапано и потно, изражението — трескаво. Но очите й светнаха, когато съгледа Марк, и той знаеше, че неговите също.
Изглеждаше напълно здрава, което го изпълни с облекчение. Тя се втурна право към него и Алек бе принуден да я спре. Пристъпи между нея и Марк и вдигна двете си ръце. Момичето закова на място.
— Добре, деца — заговори Алек. — Да внимаваме малко с радостните прегръдки. След случилото се трябва да проявим предпазливост.
Марк очакваше Трина да възрази, но тя си пое уморено дъх и кимна.
— Ами да, прав си. Но толкова се зарадвах, че ви виждам. Трябва бързо да ви покажа нещо. Елате! — Тя им махна с ръка, обърна се и се затича в посоката, от която бе дошла.
Марк и Алек я последваха без колебание по пустата улица. Марк чу стенания и слаби викове от къщите, покрай които преминаваха. След няколко минути Трина спря пред малка колиба, чиято врата бе закована с три дъски.
Отвън.
Някой бе затворен вътре.
И този някой надаваше пронизителни викове.
11
Нямаше почти нищо човешко в тези викове.
Трина доближи колибата, после отстъпи изплашено назад и погледна Марк и Алек. По бузите й се стичаха сълзи, тя захлипа сподавено и Марк си помисли, че никога не бе я виждал толкова разкъсвана от печал. Дори след „края на света“, който бяха преживели.