— Излизайте! — повтори тя. — Навън ще говорим! — И посочи вратата.
— Вървете — подкрепи я Мъглата с отпаднал глас. — Правете каквото ви казва.
Марк и Трина се спогледаха, но тя се поколеба не повече от миг, преди да излезе навън. Алек я последва, после и Лана. Марк също се отправи към вратата и едва тогава забеляза, че Жабока не помръдва.
— Ей… хайде, човече. Да излезем навън, там ще го обсъдим. Мъгла, кажи му.
— Той е прав, Жабок — каза момичето, свали раницата и седна на пода до нея. Марк не можеше да повярва колко бързо бе преминала от състояние на пълно здраве в тази безпомощност. — Излез и ме остави сама да се оправям. Може просто да съм яла нещо развалено.
Но Марк виждаше, че сама не вярва на думите си.
— Нямаме право да изоставяме така хората си — изтъкна Жабока, втренчил поглед в Марк.
— Освен когато животът ти е изложен на опасност — възрази Мъглата. — Как би се чувствал на моето място? Щеше да поискаш да си тръгна, нали? Хайде, върви!
Тези думи сякаш изстискаха и последните й капчици сила, защото тя килна на една страна и едва не падна.
— Хайде — подкани Марк. — Не я изоставяме. Просто ще излезем да поговорим.
Жабока напусна ядно колибата, като през цялото време мърмореше недоволно.
— Такава бъркотия само — повтаряше той. — Истинска лудница, казвам ви.
Марк погледна Мъглата, но тя бе навела глава към пода и едва си поемаше дъх.
— Съжалявам — едва успя да промълви, преди да излезе навън и да се присъедини към останалите.
Решиха да й дадат един час. После да видят какво става с нея. Дали се подобрява, или влошава.
Или състоянието й е без промяна.
Един час, изпълнен с терзания. Марк не можеше да стои на едно място. Обикаляше тревожно колибата, бореше се с опасенията си. Мисълта, че може би в момента вирусът си пробива път и през неговото тяло… бе направо непоносима. И за Трина също. Трябва да разбере. Още сега. Не можеше да си прости, че бе оставил с такава лекота Мъглата на нейната участ.
Най-сетне отреденият час се изтърколи. Мъглата не проявяваше признаци нито на подобрение, нито на влошаване — просто лежеше на пода и дишаше равномерно. Без да помръдва и без да говори.
— Мисля, че трябва да коригираме представите си — рече Лана.
— Какво имаш предвид? — попита Марк. Радваше се, че някой бе нарушил тишината.
— Дарнел и Мъглата са доказателство, че признаците невинаги се проявяват веднага.
— Аз пък смятам, че ще е добре да използваме целесъобразно времето, с което разполагаме — намеси се Алек. — И да поемем към онзи пункт на картата. Колкото се може по-скоро. — Той сниши глас и добави: — Съжалявам, но трябва да се махнем оттук. И каква по-добра цел от мястото, където може би ще узнаем истината? Каквото и да е имало в онези стрелички — трябва да отидем там, откъдето са се взели. Може да открием нещо — някакъв медикамент за лечение на болестта. Кой знае?
Всичко това прозвуча толкова безчувствено. Сурово. Но Марк не можеше да не се съгласи с него. Пък и нямаше нищо против час по-скоро да се махнат оттук.
— Не можем да изоставим Мъглата — възрази Трина. Но дори в нейните думи не се долавяше предишната сила.
— Едва ли имаме избор — поклати глава Алек.
Лана се изправи и си изтупа панталона.
— Не е нужно ние да поемаме тази вина — каза тихо тя. — Да попитаме Мъглата. Тя заслужава това. Ще постъпим както тя реши.
Марк повдигна вежди и огледа останалите.
Лана прие мълчанието им за съгласие и отиде при отворената врата на колибата. Почука и без да влиза, попита на висок глас:
— Мъгла? Как е положението с теб?
Марк надзърна вътре. Мъглата лежеше на пода. Тя бавно се извърна към тях.
— Вие, хора, по-добре тръгвайте — рече отпаднало. — Нещо никак не е наред с главата ми. Сякаш вътре е пълна с буболечки и те прояждат мозъка ми. — Момичето си пое няколко пъти дълбоко дъх, сякаш дори само тези думи бяха изстискали силите й.
— Но миличка, как ще те изоставим тук? — попита Лана.
— Не ме карай да говоря повече. Просто вървете. — Тя отново си пое дъх. Марк видя болката в очите й.
Лана се обърна към другите.
— Мъглата каза, че трябва да вървим.
Марк разбираше, че е права. За да оцелеят, не бива да правят компромиси. Така беше още откакто слънцето бе изригнало. Но за първи път се изправяха пред избора да изоставят все още жив човек. Въпреки решението на Мъглата вината го прояждаше отвътре. В този миг се сети за Трина и почувства, че се разколебава. Все пак остави на Алек да бъде лошият.