Трина открива кутия с консервирана храна, изоставена от някого в бъркотията. Марк я носи, сега и двамата са превключили на някакъв подсъзнателен режим за оцеляване. Но с другите вероятно също е така, защото всеки, когото доближат, сякаш знае, че Марк и Трина имат нещо, от което се нуждае. И може би не само храната. Колкото и коридори да преминават, зад колкото и завои да свиват, не могат да се отърват от човека, който ги преследва. Той е едър и бърз и се е превърнал в нещо като сянка. Ала всеки път, когато Марк поглежда през рамо, той като че ли изчезва в страничен тунел или ниша.
Двамата тичат надолу по дълъг тунел, водата стига до глезените им и шляпа при всяка стъпка. Единственият източник на светлина е дланофонът на Марк и той се страхува от мига, в който батерията му ще свърши. Мисълта, че ще останат в подземията, напълно заобиколени от непрогледен мрак, му се струва ужасна. Трина внезапно спира, сграбчва го за ръката и го дръпва в един вход вдясно, който той не е забелязал. Озовават се в малко помещение — прилича на склад, останал от предишната подземна железница.
— Изключи го! — шепне изплашено тя, докато го тегли навътре.
Марк изключва дланофона и двамата са обгърнати от тъмнината, от която допреди миг така ужасно се е страхувал. Първото му инстинктивно желание е да извика и да зашари с ръце наоколо. Но този кратък миг на безумие отминава. Дишането му се успокоява и той се радва, че усеща допира на Трина.
— Няма начин да ни е видял, че влизаме тук — шепне тя в ухото му. — И не може да върви безшумно през водата. Ще го почакаме.
Марк кима, забравил, че тя не може да го види.
— Добре — отвръща тихо. — Но ако някой се приближи, да знаеш, че нямам повече сили да бягам. Излизаме и ще видим дали ще можем да се справим с него.
— Добре. Ще се бием.
Трина стиска ръката му и се доближава до него. Въпреки абсурдната ситуация той усеща, че се изчервява и че целият настръхва. Ако само знаеше тя колко много я харесва. Той осъзнава, че тъкмо трагедията е причината за тяхната физическа близост, и това го кара да се чувства гузен.
В далечината се чува шляпане. То се усилва — някой крачи из тунела пред тяхното помещение. Несъмнено преследвачът им — ако това е техният преследвач — се приближава към тях. Марк се притиска в Трина, която се е опряла на стената, и си мечтае да можеха да се разтворят в камъка. Светлинка проблясва вдясно от него и той едва сдържа вика си. Стъпките спират. Марк присвива очи — вече е привикнал с тъмнината — и се опитва да види кой е източникът на светлината. Лъчът се движи, осветява помещението и се насочва в очите на Марк, заслепява го. Марк свежда глава. Трябва да е някой с фенерче.
— Кой си ти? — пита Трина. Тя шепне, но за Марк гласът й ечи, сякаш говори през мегафон — толкова е изплашен.
Светлината се мести, докато непознатият се провира през отвора и се изправя пред тях. Марк едва успява да различи силуета, който принадлежи на мъж. С изцапано лице, сплъстена коса и дрипави дрехи. Зад него се появява още един, после още един. Те всичките изглеждат еднакво — мръсни, отчаяни и опасни. Трима са.
— Чини ми се, че аз задавам въпросите — произнася първият непознат. — Бяхме тук преди вас и не харесваме неканените гости. Вие двамцата защо бягате като изплашени котараци? Какво е станало? Не ми приличате на хора, дето ще се крият под земята.
Марк е изплашен до смърт. Нищо подобно не се е случвало досега в живота му. Той търси подходящи думи, осъзнавайки, че е нужно да отговори, но Трина го изпреварва.
— Слушай, човече, размърдай си мозъка. Няма да сме тук, ако горе не се е случило нещо ужасно. В града.
Марк най-сетне намира сили да проговори.
— Не усещате ли колко е горещо? Ние смятаме, че е бомба или пък газова експлозия.
Мъжът вдига рамене.
— Да не мислиш, че ми пука? Единственото, което ме интересува, е да не пропусна някое ядене. А днес май получихме хубаво подаръче. Малка изненада за мен и момчетата. — Той оглежда Трина от главата до петите.
— Да не си я докоснал — тросва се Марк, усетил, че го изпълва смелост, от каквато допреди миг не е имало и капчица. — Имаме малко храна — ще ви я дадем, ако ни оставите на мира.
— Няма да му даваме храната! — подскача Трина.
Марк се навежда към нея и шепне:
— По-добре, отколкото да ни прережат гърлата.