Алек все още спеше в другия край на колибата — само на метър и половина от него — и хъркаше като буря. Възрастният и навъсен мъж, бивш военен, се усмихваше много рядко. Но пък бе човек със златно сърце. След повече от година в непрекъсната борба за оцеляване заедно с Лана и Трина, Марк вече не се плашеше от стария мечок. За да си го докаже, той се наведе, сграбчи една обувка от пода и я запокити по хъркащия мъж. Удари го в рамото. Алек изрева и седна, събуден в миг благодарение на годините, прекарани в армията.
— Какво, по… — понечи да изругае, но Марк го изпревари и хвърли втора обувка, която попадна почти на същото място. — Ах ти, малък плъшок — избоботи хладно Алек.
Не беше помръднал, дори не трепна при втората атака, а само разглеждаше Марк с присвити очи. Но в тях се долавяше весела искрица.
— Добре ще е да чуя някоя сериозна причина защо рискуваш живота си да ме събудиш по тоя начин.
— Хммм — изсумтя Марк и се почеса по брадичката, преструвайки се, че размишлява над предложението. — Аха, сетих се. Исках да спра ужасните звуци, които извираха от теб. Сериозно, човече, трябва от време на време да се опиташ да спиш на една страна. Такова хъркане не може да не е вредно за здравето. Някой ден направо ще се задавиш до смърт.
Алек изръмжа и измърмори нещо нечленоразделно, докато се надигаше от леглото и се обличаше. Чуха се отделни фрази като „ще ми се никога“ и „година на мъка“. Все пак посланието бе ясно.
— Хайде, сержант — подкани Марк, макар да знаеше, че съвсем е доближил точката на кипене. Алек се бе уволнил от армията много отдавна и наистина мразеше, когато го наричат така. По времето на слънчевите изблици бе работил като инженер в отбранителната промишленост.
— Никога нямаше да се озовеш в това уютно свърталище, ако не бяхме ние да ти спасим задника. Какво ще кажеш за прегръдка и обявяваме примирие?
Алек нахлузи закопчаната си риза през главата и погледна към Марк. Рошавите вежди на стария воин се събираха в средата на челото досущ готвещи се да се съвкупят космати буболечки.
— Харесвам те, хлапе. Ще бъде жалко да те заровя на шест стъпки под земята. — Той тупна Марк по темето — най-близкия до привързаност жест, който старият войник някога си бе позволявал. Войник. Бил е такъв отдавна, но Марк все още предпочиташе да го нарича така в мислите си. Това го караше да се чувства по-добре — да се чувства в безопасност. Той се усмихна, докато Алек излизаше бодро навън, готов да посрещне предизвикателствата на новия ден. Истинска усмивка. Усмихването най-сетне ставаше съвсем естествено след годините на смърт и ужас, прогонили го до това място високо в Апалачите в западната част на Северна Каролина. Реши, че каквото и да става, ще се опита да забрави миналото и да преживее още един хубав ден. Каквото и да става.
А това означаваше, че ще трябва да вкара Трина в играта, преди часовникът да отброи нови десет минути. Той се облече с припрени движения и излезе да я търси.
Намери я при потока на едно от тихите местенца, където ходеше да чете книгите, открити в една библиотека по време на скитанията им. Това момиче обичаше да чете повече от всеки друг и сега наваксваше за месеците, през които се налагаше да бягат, за да си спасят живота, или когато книгите бяха малко, а времето за тях съвсем оскъдно. Електронните издания пък навярно бяха съвсем изчезнали, предполагаше Марк — изтрити, когато компютрите и сървърите са пострадали от изригванията. Трина предпочиташе старите ученически издания.
Докато я търсеше, той постепенно се изпълваше с бодрост и приятни очаквания. Вероятно за доброто му настроение помогна и гледката на колибите, построените на дърветата къщички, както и на землянките. Цяло процъфтяващо градче, обитавано от бежанци като тях. Стени от трупи, измазани със засъхнала кал, се издигаха отляво и отдясно. Не можеше да прекоси тесните улички на тяхното селище, без да си спомни за добрите стари дни в града, когато животът беше богат и изпълнен с обещания, и когато всичко на този свят бе на една протегната ръка разстояние, очакващо да го вземеш. А той дори не си бе давал сметка за това.
Марк подмина ордите мършави, небръснати хорица, които изглеждаха сякаш няма да доживеят следващия ден. Не ги съжаляваше, защото знаеше, че и той има същия вид. Разполагаха с достатъчно храна — събираха я сред руините, ловуваха в гората, понякога я носеха от Ашевил, — но дажбите бяха смисълът на оцеляването и всеки изглеждаше като лишен от едно ядене на ден. Пък и няма как да живееш в гората и да не си изцапан и мръсен, независимо колко често се миеш в потока.