Небето бе синьо, но с онзи оранжев оттенък, който присъстваше неизменно в атмосферата, откакто без предупреждение ги бяха ударили унищожителните слънчеви изблици. Цяла година бе изминала оттогава, ала оранжевото сияние продължаваше да е там, мътна пелена, целяща да им напомня за случилото се, докато свят светува. Кой знае дали някога изобщо животът ще се върне в нормалното си русло. Хладината, която Марк бе усетил при събуждането си, сега му се струваше като лоша шега — вече беше плувнал в пот от постоянно покачващата се температура, а неумолимото слънце едва озаряваше короните на дърветата, подавайки се над планинските върхове. Но не всичко бе толкова лошо. Докато напускаше пределите на техния лагер и навлизаше в гората, той забеляза и много обещаващи признаци. Растяха нови дървета, старите оздравяваха, катерички притичваха по покривалото от обгорени иглички, тук-там бяха щръкнали зелени стъбълца. Дори зърна нещо като оранжево цвете в далечината. Беше изкушен да го откъсне за Трина, но знаеше, че тя ще го скастри, задето пречи на възраждането на гората. Може би в края на краищата денят му наистина ще е хубав. Бяха преживели най-жестокото природно бедствие в познатата им човешка история — може би с това бяха прехвърлили билото.
Дишаше тежко от усилието да изкатери хълма, когато доближи мястото, където Трина обичаше да се усамотява. Особено сутрин, когато шансът някой друг да се навърта тъдява бе минимален. Той спря и я потърси с поглед между дърветата, знаеше, че е чула приближаването му, и същевременно бе доволен, задето се преструва, че не го е доловила.
Боже, ама колко беше красива. Облегната на масивната гранитна канара, сякаш поставена там от увлечен по декорирането гигант, тя бе закрепила дебелата книга в скута си. Бавно прелисти страницата, зелените й очи не се откъснаха от текста. Носеше черна блуза и избелели джинси, а маратонките й изглеждаха на стотина години. Вятърът развяваше късата й черна коса и целият й вид внушаваше спокойствие и уют. Сякаш бе частица от света, който бе съществувал, преди всичко да бъде изпепелено.
Марк винаги бе смятал, че тя му принадлежи само защото животът е отредил така. Почти всичките й познати бяха измрели, той бе едничкото й спасение срещу алтернативата да остане напълно и завинаги сама. И Марк с радост играеше своята роля и дори се смяташе за късметлия — нямаше представа какво би правил без нея.
— Четенето на тази книга щеше да е далеч по-приятно, ако някакъв тип не се промъкваше към мен през гората, докато се опитвам да чета — подхвърли Трина без никакъв намек за усмивка. Тя прелисти поредната страница и продължи да чете.
— Аз съм — подвикна той. Кой знае защо, но половината от това, което казваше в нейно присъствие, му се струваше глупаво. След миг Марк се подаде между дърветата.
Тя се разсмя и най-сетне погледна към него.
— Време беше да се появиш! Още малко и щях да започна сама да си говоря — чета отпреди изгрев-слънце.
Той се приближи и приседна на земята до нея. Прегърнаха се силно и топло и това подсили убеждението му, че денят наистина ще е хубав.
Дръпна се назад и я погледна, без да дава пукната пара за глуповатата усмивка, която вероятно бе разцъфнала на лицето му.
— Знаеш ли какво?
— Какво? — попита тя.
— Днес ще бъде един чудесен ден.
Трина се усмихна, а водата в потока продължи да ромоли, сякаш думите му не означаваха нищо.
2
— Не съм имала нито един чудесен ден откакто навърших шестнайсет — оплака се Тина, прегъна ъгълчето на страницата, до която бе стигнала, затвори книгата и я остави до себе си. — Три дни по-късно двамата с теб бягахме, за да спасим живота си, през един тунел, по-горещ от сърцето на слънцето.
— Хубави времена — поклати глава Марк, който постепенно се отпускаше. Той се облегна на гранита и кръстоса крака. — Хубави времена. — Трина го погледна с крайчеца на окото.
— Моят рожден ден или слънчевите изблици?
— Нито едното, нито другото. На твоя рожден ден още си падаше по оня идиот Джон Стидъм. Помниш ли го?
Лицето й придоби гузно изражение.
— Хм, да. Имам чувството, че е било преди три хиляди години.