— Виждали ли сте Дарнел и Жабока? — попита Трина. — Ами Мъглата?
— Трите диванета — подхвърли през сух смях Алек. Този човек намираше за смешни всички чудати неща. — Те поне помнят плана. Вече са се нахранили и си събраха багажа. Скоро ще са тук.
Марк и Трина бяха преполовили сандвичите си, когато чуха познатите гласове на другите трима приятели, с които се бяха събрали в тунелите на Ню Йорк.
— Свали това от главата си! — чу се писклив глас миг преди на прага да застане юноша, нахлузил на кестенявата си коса чифт долни гащи вместо шапка. Дарнел. Марк бе убеден, че това хлапе никога в живота си не бе приемало нищо на сериозно. Дори когато миналата година слънцето се опита да го изпържи живо, то пак ръсеше шеги.
— На мен пък ми харесва! — опъна се Дарнел, докато влизаше в колибата. — Държи косата, дето й е мястото, и ме пази от природните стихии. Две ползи на цената на една!
До него вървеше високо и слабо момиче с дълга коса, малко по-голямо от Марк. Наричаха я Мъглата, тя никога не им бе казвала истинското си име. Поглеждаше към Дарнел с изражение, което бе смесица от отвращение и забавление. Жабока — нисък и дундест, за което подсказваше и прозвището му — подприпкваше отзад. Той се пресегна и сграбчи гащите на главата на Дарнел.
— Дай ми ги! — извика и подскочи, за да ги издърпа. Той бе най-ниският деветнайсетгодишен, когото Марк бе виждал някога, с набито тяло като младо дъбче, целият бе само мускули и жили. Което по някаква причина внушаваше на околните, че няма нищо лошо да му се подиграват. Всъщност Жабока търпеше закачките, тъй като обичаше да е център на вниманието. А Дарнел душа даваше да дразни и предизвиква.
— Защо ти е този парцал на главата? — попита Мъглата. — Даваш ли си сметка къде е бил? Кои части от тялото на Жабока е покривал?
— Чудесен довод — закима Дарнел и в този миг Жабока най-сетне успя да дръпне гащите от главата му. — Май не прецених добре нещата. — Той сви рамене. — А в началото ми се струваше смешно.
Жабока напъхваше откраднатото си бельо в раницата.
— Е, сега аз ще се смея. Не съм прал тия кюлоти от две седмици.
Той наистина се разсмя — звук, който Марк оприличи на ръмженето на куче, борещо се за къс месо. Ала изглежда, думите му както винаги бяха достатъчни да разчупят леда, защото всички останали в помещението прихнаха. Марк така и не можа да определи дали смехът бе заради шегата, или заради звуците, които издаваше Жабока. И в двата случая бе приятно да се посмееш, както направиха всички, а лицето на Трина видимо се разведри.
Дори Алек и Лана се кискаха, което отново накара Марк да си помисли, че вероятно денят ще е хубав.
Ала смехът им бе прекъснат от странен звук. Нещо, което Марк не бе чувал от години и не бе очаквал да чуе отново някога. Шум на мотор в небето.
3
Бе стържещ, вибриращ звук, който разтърси колибата от покрива до основите. От цепнатините между трупите нахлу прахоляк. Звукът се усили до рев, когато машината премина над главите им. Марк закри ушите си с длани, докато шумът поутихна, а колибата спря да се тресе. Алек вече бе скочил на крака и тичаше към вратата, преди който и да било от останалите да осъзнае какво става. Лана бързаше по петите му и останалите най-сетне ги последваха.
Никой не произнесе нито дума, докато не излязоха отвън, под ярките лъчи на утринното слънце. Марк примижа, засенчвайки очи от блясъка, и огледа небето в търсене на източника на шума.
— Това е берг — обяви съвсем ненужно Жабока. — Какво, по…
За пръв път след слънчевите изригвания Марк виждаше един от тези огромни въздушни кораби и гледката бе потресаваща. Не можеше да измисли и една причина, поради която този берг — оцелял по време на бедствието — би летял над планините. Но той беше там горе, огромен и блестящ, с овално тяло и синкави реактивни двигатели, които изпускала нагорещен въздух и оглушителен тътен, докато машината се спускаше точно в центъра на селището.
— Какво търси тук? — удиви се Трина. Малката им група тичаше по уличките, следвайки полета на берга. — Винаги са ни оставяли припаси в по-големите градчета, като Ашевил.
— Може би… — поде Мъглата. — Може би ще ни спасяват, или нещо от тоя род. Ще ни откарат някъде?
— Няма начин — изпръхтя Дарнел. — Щяха да го направят много отдавна.
Тичащият най-отзад Марк не каза нищо, все още бе запленен от грандиозния изглед на берга. Останалите продължаваха да говорят за някакви си тайнствени „те“, макар никой да не знаеше кой може да обитава летящия кораб. Вярно, имаше признаци за съществуването на някакво централизирано управление, но поне досега не бяха получили достоверни сведения за това. И със сигурност нямаха официален контакт с него. Лагерите около Ашевил получаваха доста редовно припаси и храна и хората там нямаха нищо против да ги делят с пришълците от външните райони.