— Хайде — подкани го Алек и скочи от платформата. — Да намерим някоя катерица. — Той закрачи бавно, вдигнал оръжието пред себе си. — Или по-добре някой от онези побъркани типове. Жалко, че тия машинки трябва да се зареждат, инак бързо бихме решили проблема с вируса. Щяхме да прочистим околностите за нула време.
Марк се присъедини към него и се озърна.
— Очите ми се насълзяват, като те слушам колко много цениш човешкия живот — промърмори той.
— В дългосрочен план — подчерта Алек. — Понякога човек трябва да мисли напред. Но това са само думи, синко. Само думи.
Марк все още не можеше да се отърве от опасенията си — беше привикнал да живее в гора, в планини, а тук се намираха в изоставен, призрачен квартал. Тишината изопваше нервите му.
— Какво пък, да го изпробваме — предложи.
Алек се насочи към една порутена тухлена стена. Изглеждаше сякаш някой я е ударил с кола при отчаян опит за бягство.
— И така — обяви той. — Исках да изпробвам пушката на нещо живо, тъй като действа най-добре върху органична материя. Но ти си прав — трябва да побързаме. Ще опитам с тази купчина тухли…
Вратата на близката къща се хлопна и отвътре излетя мъж, втурна се към тях, крещейки с цяло гърло. Говореше нечленоразделно, очите му гледаха налудничаво, косата му бе разчорлена и сплъстена, а лицето покрито с рани, сякаш някой го бе драл с нокти. И бе съвсем гол.
Марк се олюля и отстъпи, изплашен от вида и поведението на непознатия.
Но Алек вече бе завъртял оръжието и се бе прицелил в мъжа.
— Спри! — извика му ветеранът. — Спри или… — Той се отказа, тъй като мъжът очевидно не го чуваше. Продължаваше да крещи и тичаше право към Алек.
Чу се остро бръмчене, което сякаш идваше едновременно от всички страни, последвано от нарастващо свистене като от работещ реактивен двигател. Марк забеляза, че оранжевият индикатор върху оръжието сияе ярко и се вижда дори на слънчева светлина. После Алек внезапно отскочи назад, когато от дулото блесна сноп ослепително бяла светлина, която се заби в гърдите на крещящия мъж.
Виковете му секнаха мигновено, сякаш го затвориха в гробница. Тялото му посивя от главата до петите, отделните подробности изчезнаха, като че бе само фигура, изрязана от сивкав материал, по която трепкаха мълнии и светлинки. След това избухна в мъгла и се изпари, изчезвайки от погледа. Просто така, без никаква следа.
Войникът извъртя бавно поглед към Марк.
— Изглежда, работи.
50
Марк беше стъписан. Ала не кратката сцена, в която трансвикторът бе превърнал човек в облак дим, разпръснат от вятъра, владееше съзнанието му. Един напълно обезумял човек бе изскочил от къща и се бе нахвърлил върху тях. Какво си е мислел? Дали всъщност ги е нападал, или е търсел помощ? И другите ли ще са като него? Толкова… смахнати?
Тази мисъл не му даваше покой, мисълта какво върши болестта с хората. Очевидно нещата ставаха все по-зле. Човекът несъмнено бе побъркан. Но Марк също бе почувствал нещо да се прокрадва в душата му — макар и само далечна следа. Сякаш в съзнанието му се спотайваше чудовище и заплашваше да излезе на свобода и да го превърне в човека, когото Алек бе анихилирал с трансвиктора.
— Ей, добре ли си?
Марк разтърси глава и дойде на себе си.
— Не, не съм. Видя ли тоя тип?
— Аха. Видях го! Защо според теб го пратих в небитието? — Алек преметна оръжието през рамо и се огледа за други обитатели. Засега не се виждаше никой.
А Марк си мислеше за това, което може бе преживява Трина. Пленница на същите лунатици като този, а може би дори по-лоши от него. Докато те двамата с Алек спяха, хранеха се и си събираха багажа. Изведнъж се изпълни с омраза към самия себе си.
— Трябва да я спася — промълви той.
— Какво каза? — попита Алек.
Младежът вдигна глава и го стрелна с гневен поглед.
— Време е да тръгваме. Още сега.
Следващият час обаче отново бе посветен на подготовка. Вдигнаха рампата на хангара и Алек остана на пост, в случай че някой се опита да проникне вътре, докато платформата изминава с мъчителна скорост обратния си път. След това провериха още веднъж съдържанието на раниците, а Алек отдели десетина минути да обучи Марк как да действа с трансвиктора. Не се оказа кой знае колко трудно. Едва тогава старият воин вдигна берга и се понесе над местността. Летяха ниско, Марк се бе надвесил от прозореца и оглеждаше района с трескав поглед. Когато приближиха руините, където Алек бе зърнал Трина и другите, започнаха да се натъкват на повече следи от живот. Хора тичаха между къщите на малки групи, тук-там в дворовете бяха запалени огньове, от комините на някои къщи се виеше дим, на оградите бяха окачени трупове на одрани животни. Видя дори няколко човешки трупа, проснати в различни пози.