— Вече сме в покрайнините на Ашевил — обяви Алек. Намираха се в началото на широка долина, заобиколена от невисоки хълмове, по чиито склонове чернееха дънери на наскоро изгоряла гора. По хълмовете се виждаха останки от големи богаташки къщи. Някои бяха изгорели до основи, от тях бяха останали само овъглени отломки.
Марк забеляза отделни групички да се скитат между къщите и по улиците. Веднага щом зърваха берга, някои хукваха да се крият, други спираха и го сочеха с ръце. Но повечето не му обръщаха внимание, сякаш бяха глухи и слепи.
— Има голяма група хора на онази улица — посочи Алек. — Там видях Трина, Лана и детето.
Той наклони берга, за да огледат по-добре. Остави го да виси на трийсетина метра над мястото и дойде при Марк. Картината под тях бе като от развихрил се кошмар. Все едно някоя лудница бе освободила всичките си пациенти. Марк видя едно момиче, легнало по гръб и крещящо на някого. Три жени налагаха двама мъже, завързани с гръб един към друг. Малко по-нататък хора танцуваха и пиеха черна течност от гърне, врящо над каменно огнище. Други тичаха наоколо в кръг или се препъваха, пияни до забрава.
Ала скоро Марк стана свидетел и на по-страшни неща. Вече не се съмняваше, че хората долу са прекрачили всякакви граници на разума.
Една малка група се боричкаше за нещо, което приличаше на човек, ръцете и лицата на хората бяха измазани с кръв. Марк бе не само отвратен, но и ужасен от мисълта, че може би това са останките на момичето, което обича. Започна да трепери неудържимо.
— Спускай се! — извика на Алек. — Спускай се още сега! Трябва да изляза!
Войникът отстъпи назад с пребледняло лице.
— Аз… не бива да го правим.
Марк се завъртя, внезапно завладян от гняв.
— Не можем да се откажем от тях!
— За какво говориш, хлапе? Трябва да се приземим на безопасно място, инак ще нахлуят в берга. Ще се отдалечим и ще го оставим някъде. Няма да е далече.
Марк го гледаше, дишайки тежко.
— Добре… добре. Извинявай… Но… да побързаме.
— Мисля, че съветът ти е разумен.
Младежът се олюля и се подпря на стената. Гневът в душата му бе заместен от непреодолима тъга. Как е възможно да се живее в един свят, превърнал се в лудница? Какъв е този вирус? И що за хора биха искали да го разпространяват? Всеки въпрос разпалваше наново гнева му. Но нямаше отговори.
Бергът се залюля, завъртя се и литна обратно в посоката, от която бяха дошли. Марк се питаше колцина от хората долу изобщо са забелязали гигантския кораб. Летяха няколко минути, после Алек реши, че са на подходящото място, и приземи машината в една затворена уличка с изоставени къщи.
— Онази улица гъмжеше от хора — рече Марк. И двамата носеха напълно заредени трансвиктори и бяха метнали раниците на гърбовете си. — В къщите също имаше следи от пребиваване. Вероятно са се настанили във всички околни квартали.
— Нищо чудно отново да са преместили нашите хора — промърмори Алек. — Най-добре да проверим всички къщи в района. Но не забравяй — тази сутрин те все още бяха живи. Видях ги, няма съмнение. Не се предавай, синко.
— Наричаш ме синко само когато си изплашен — подхвърли Марк.
Войникът се усмихна.
— Вярно е.
Стигнаха товарния отсек и Алек задейства рампата. Появи се отвор, който започна да се разширява под акомпанимента на скърцащи механизми.
— Мислиш ли, че корабът ще е в безопасност, докато ни няма? — попита Марк, сетил се за разбития прозорец.
— Дистанционното е у мен. Ще го заключим отвън. Това е най-доброто, което можем да направим.
Платформата опря в земята и скърцането утихна. Лъхна ги горещ въздух. Двамата се спуснаха по рампата и веднага щом се озоваха на земята, Алек я задейства отново с дистанционното. Скоро люкът се затвори.
Двамата се спогледаха. Марк се зачуди в чии очи пламти по-силен огън.
— Да идем да намерим нашите приятели — заяви той.
Те се отдалечиха от берга, стиснали оръжия в ръце, и се насочиха право към царството на хаоса и лудостта, което ги очакваше по-нататък по улицата.