52
Жената протягаше ръце към очите му, сякаш изобщо не беше пострадала от падането. От устата й се изтръгваха вопли, като да бе подложена на нечовешки терзания. Марк не можеше да си поеме въздух, болеше го коляното от сблъсъка с бетонната настилка. Той изпъшка, хвана ръцете й и се опита да я избута настрани. Тя обаче отново посегна към очите му, драскаше и нанасяше кратки удари.
— Помощ! — извика той.
— Блъсни я встрани, за да мога да я взема на мушка! — нареди му старият воин.
Марк се изви на една страна. Алек стоеше на няколко крачки от тях, насочил оръжие.
— Само ела и я… — извика младежът, но жената мушна пръсти в устата му и ги напъха навътре. Завъртя един пръст като кука и дръпна силно бузата му. Замахна с другата ръка и стовари юмрук в лицето му. Болката и гневът избухнаха като подпалена редица от фойерверки.
Марк най-сетне успя да си поеме дъх, мушна ръце под нея, изпъна лакти и я блъсна. Тя отхвърча, тупна по гръб и за миг престана да крещи. После се превъртя и запълзя на ръце и крака. Но Марк вече се бе изправил и стовари силен ритник в лицето й. Жената изкрещя отново, преметна се и се сви на топка. После започна да се клатушка напред-назад и да скимти. Марк побърза да се дръпне от нея.
— Хайде, направи го!
Но Алек не стреля.
— Няма смисъл. Да спасим малко заряд за голямата игра.
— Ами ако ни последва? Ако повика приятелите си? Ако ни попречи да ги изненадаме?
Алек не сваляше очи от жената.
— Направи го ти, ако ще се почувстваш по-добре. — Той се обърна и закрачи към къщата, като се оглеждаше.
Марк вдигна трансвиктора от мястото, където го бе изпуснал при нападението на жената. Без да сваля очи от нея, метна раницата на рамо и отстъпи бавно назад. Тя продължаваше да лежи, свита на кълбо, да се поклаща и да стене. Бе човешко същество, но отдавна изгубило разсъдък. Почти сигурно бе, че приятелите й са някъде наблизо, а може би само се преструваше на слаба и изплашена, за да я остави.
Не. Сега не беше време да проявява милосърдие. Той опря приклада на рамо, прицели се и натисна спусъка. Остро бръмчене изпълни въздуха, после трансвикторът отскочи и изпусна лъч бяла светлина, която преряза тялото на жената. Тя така и не успя да извика, преди да я залее познатата сивкава вълна и да избухне в ситна мъгла, която след миг изчезна.
Марк се олюля, но успя да запази равновесие. Погледна към мястото, заемано допреди миг от жената, извърна глава и видя, че Алек го гледа със странно изражение. Беше смесица от изненада и гордост.
— Нашите приятели — произнесе тихо Марк. — Само за тях трябва да мислим сега.
Вдигна оръжието, намести го в извивката на рамото и закрачи.
Старият воин го изчака, без да продума. Сетне двамата се отправиха към следващата къща.
53
Глъчката започна да се чува след още две къщи. Писъци и смях, както и удари на метал върху метал. Писъците бяха най-страшни и Марк не знаеше дали е готов да види какво ги поражда. Гонеше мисълта, че скоро и той може да свърши като тези хора. Че може би вече е поел по този път.
След като заобиколиха предпазливо още няколко къщи, двамата с Алек най-сетне стигнаха улицата, която бяха наблюдавали от небето.
Алек вдигна ръка, за да спрат при последната къща от този квартал. След нея започваше по-широка улица. Останаха в сянката на опасно надвиснала стреха.
— Добре — рече Алек и свали раницата си. — Това е. Сега да похапнем и да пийнем вода. След това продължаваме.
Марк бе изненадан колко малко страх изпитва в този момент. Може би защото случващото се не му изглеждаше реално. Главата го болеше и той знаеше, че с времето това само ще се влошава. Нямаше търпение да продължат нататък. Не можеха да си позволят да губят повече време.
Двамата приседнаха, похапнаха и преглътнаха залъците с вода от манерката. Марк изпита странното чувство, че това е последното му ядене в живота. Разтърси глава. Напоследък му бе все по-трудно да прогонва подобни зловещи мисли. Пъхна още няколко залъка в уста и се изправи.
— Не мога повече — рече. Вдигна раницата и я метна на гръб. — Да идем да намерим нашите приятели.