— Оцеляват — довърши тихо Марк. — Мислех, че това е най-важното, но сега виждам, че не е така. Не можем да оставим децата тук.
Алек въздъхна.
— Погледни ме. — Марк не го послуша и тогава той щракна с пръсти. — Погледни ме!
Младежът вдигна глава.
— Да идем да намерим нашите приятели. След това ще се върнем. Ако ги изведем сега, нямаме никакви шансове. Чуваш ли ме? Абсолютно никакви.
Марк кимна. Разбираше, че старият воин е прав. Но сърцето му се късаше при вида на децата и болката бе почти осезаема. Не мислеше, че някога ще изчезне.
Той поклати глава и се помъчи да се съсредоточи върху най-главното. А то бе спасяването на Трина. И Диди.
Двамата претършуваха още няколко къщи. Постепенно всичко се сля пред очите на Марк. Колкото повече неща виждаше, толкова по-дебела ставаше стената между него и този нов свят. Във всяка къща, на всяка пресечка ставаше свидетел на сцени, които доскоро не би могъл да си представи. Видя жена да скача от покрива и да се приземява с глух удар и вик на асфалта. Видя трима мъже да чертаят кръгове в прахта и да скачат в тях с викове, като деца, играещи странна игра. Само че нещо ги плашеше, защото гласовете им се усилваха и ставаха все по-напрегнати. В една стая завариха налягали на пода двайсет, може би трийсет души. Бяха живи, но лежаха съвършено неподвижно. И не издаваха никакъв звук.
Жена ядеше котка. Мъж дъвчеше края на килим. Две деца се замеряха с камъни, макар че бяха окървавени. При това се смееха. Хора стояха в дворовете, вдигнали глави към небето. Други лежаха по очи в пръста и си говореха. Един мъж се засилваше и блъскаше глава в дънера на дърво, сякаш се надяваше, че в края на краищата ще го събори. Най-странното обаче бе, че досега никой не бе ги нападнал. Повечето хора изглеждаха изплашени до смърт от тях.
Наближаваха следващата къща, когато въздухът внезапно бе разцепен от вик, извисил се над всички останали крясъци. Пронизителен вопъл, който се понесе по улицата като живо същество. Алек застина на място и двамата погледнаха в посоката, от която идеше викът.
Пет къщи по-нататък двама мъже влачеха за краката жена с посивели коси. Главата й се удряше в земята при всяка крачка.
— Божичко мили… — прошепна Алек. — Това е Лана.
55
Алек се втурна в главоломен спринт право към непознатите, които влачеха Лана по павирания двор на къщата. Всичко стана толкова бързо, че Марк изостана далече зад него. Опита се да го настигне, но раницата му подскачаше в разни посоки, а пушката заплашваше да се изплъзне от влажните му длани.
Алек крещеше на двамата мъже да престанат веднага. Беше вдигнал трансвиктора, но похитителите или не разбираха заплахата, или не даваха пукната пара. Те продължиха да влачат Лана през двора, докато стигнаха страничната алея, където я захвърлиха безцеремонно. Виковете й бяха утихнали и Марк си помисли, че може да е изгубила съзнание. Дано поне да е жива. Алек спря на десетина крачки от мястото, където Лана лежеше неподвижно. Беше насочил оръжието и крещеше на двамата да не мърдат, когато Марк го застигна.
Мъжете вече бяха трима и стояха мълчаливо в полукръг около Лана. Сякаш дори не подозираха за насочените към тях оръжия.
— Отдръпнете се от нея! — извика Алек.
Сега, когато бяха по-близо, Марк успя да разгледа по-добре тяхната приятелка. Сърцето му се сви. Тялото й бе покрито със синини и рани от побоищата. Косата й бе изскубана на цели кичури, виждаше се окървавеният й скалп. На ухото зееше рана, сякаш някой се бе опитал да го изтръгне. Тази гледка пробуди в душата му ужас, който обаче бързо бе изместен от вече познатия неистов гняв. Тези хора бяха чудовища и ако са направили същото с Трина…
Той пристъпи напред, но Алек го спря с ръка.
— Само за момент — рече той, без да откъсва поглед от мъжете. — Няма да повтарям. Отстъпете назад или ще стрелям.
Но вместо да отговорят, тримата коленичиха на земята, опрели с колене тялото на Лана. Тя отвори очи и замести трескаво поглед от един на друг.
— Хайде, направи го — подкани Марк. — Какво чакаш?
— Твърде близо са — процеди ядно Алек. — Не искам да засегна и нея!
Думите му само ядосаха Марк още повече. Не смяташе да стои тук и да не предприема нищо.
— Писна ми от тия гадости — промърмори и пристъпи напред, като избута ръката на Алек.
Мъжете вдигнаха към него безизразни очи. Бяха напъхали ръце в джобовете и търсеха нещо там.