Марк посегна, хвана ръката на Трина и я стисна.
— Всичко е наред. Най-сетне ви открихме. Ще ви измъкнем.
През цялото време тя не откъсваше поглед от пода, но сега бавно повдигна глава и погледна Марк. Очите й бяха пусти и мрачни.
— Кой си ти? — попита го тя.
57
Думите накараха сърцето му да бие бясно. Постара се да се убеди, че има милион причини да каже това, което бе изрекла. Например че в мазето е твърде тъмно, или са я ударили по главата, или погледът й се е замъглил. Но отговорът бе в очите й. Тя наистина нямаше представа кой е той. Никаква.
— Трина… — затърси думи. — Трина, аз съм, Марк.
Отгоре долетя трясък, нещо се строши на пода. Последва тропот от стъпки.
— Трябва да изчезваме оттук — извика Алек. — Веднага.
Трина бе извърнала очи, а челото й бе набръчкано от смущение. Бе наклонила глава на една страна, сякаш продължаваше да се опитва да си спомни кой може да е този човек. Но на лицето й вече пропълзяваше страх и паника, нарастващо безпокойство.
— Може би има лечение — прошепна Марк и сам се учуди на думите си. Тя бе единственият човек на този свят, за когото искаше от цялата си душа да е здрав и в безопасност… — Може би…
— Марк! — кресна Алек. — Ставай. Веднага!
Младежът извърна глава. Войникът стоеше в подножието на стълбата, вдигнал оръжието нагоре. Шумът над тях се усилваше — тичащи и крещящи хора. Звуци от строшени предмети. После Марк зърна някакво движение зад прозореца, чифт крака, които изчезнаха.
— Първо да излезем, а после ще видим какво можем да направим — промърмори той и погледна двете момичета. — Хайде, трябва да ви изведем от тук.
Шумът горе заплашваше да разпали и неговите страхове, но той си даваше сметка, че трябва да е внимателен с Трина в нейното състояние. Нямаше представа как ще реагира, ако се опита да я припира.
— Диди? — рече той колкото се може по-внимателно. Вдигна трансвиктора и го опря на рамо. — Ела с мен, Диди. Хвани се за ръката ми и стани.
Отгоре долетя силен удар. Някой бе разбил вратата. Виковете се превърнаха в истерични крясъци. Марк чу бръмченето от трансвиктора на Алек и изненаданите възклицания на хората горе, когато един от другарите им се разтвори във въздуха.
Малката го гледа няколко секунди с изплашени очи и съдейки по вида й, през главата й бяха преминали хиляди противоречиви мисли. Марк се стараеше да не помръдва и я гледаше усмихнат, протегнал ръка. Най-сетне тя улови пръстите му и той я дръпна. Без да я пуска, се наведе, плъзна ръка под гърба на Трина и я стисна здраво. Използва цялата си сила, за да я изправи на крака.
Тя не се възпротиви, но Марк се опасяваше, че ще падне, ако я пусне.
— Кой си ти? — повтори. — Дошъл си да ни спасяваш ли?
— Аз съм най-добрият ти приятел — отвърна той, мъчейки се да се овладее. — Тези хора ви отвлякоха и сега ще ви отведем в безопасност. Ще ви заведем у дома.
— Моля те — промълви тя. — Моля те, не им позволявай да ни измъчват отново.
В гърдите му зейна пропаст, заплашваща да погълне сърцето му.
— Затова съм тук. Трябва само да тръгнеш с мен. Върви и не се откъсвай от мен.
Още звуци от горния етаж — писъци, трясък на разбит прозорец. После стъпки на стълбището. Алек стреля отново.
Трина трепна неспокойно.
— Добре. Добре съм. Ще направя всичко, за да се махна от това място.
— Така те искам. — Марк дръпна неохотно ръка и погледна детето. — Малко ще е страшно горе, нали разбираш? Но после всичко ще свърши. Стой близо до…
— Ще се справя — прекъсна го Диди. В очите й блеснаха пламъчета и сега изглеждаше с десет години по-голяма. — Да вървим.
На устните му трепна усмивка.
— Чудесно. Да го направим.
Той взе ръката й, пъхна я в ръката на Трина и ги улови заедно. След това вдигна трансвиктора и го опря на рамо, готов за стрелба.
— Стойте зад мен — нареди им. Погледът на Трина вече бе малко по-бистър. — Точно зад мен.
Той постави пръст на спусъка и се обърна към подножието на стълбата, където Алек удържаше позицията.
Беше преминал едва няколко крачки, следван от Диди и Трина, когато прозорецът вляво от тях внезапно полетя навътре с трясък и на пода се посипаха стъкла. Диди изпищя, Трина подскочи напред и блъсна Марк в гърба. Той се олюля, но успя да запази равновесие. Завъртя трансвиктора към строшения прозорец, където една ръка се протягаше през тесния отвор и опипваше стената.