— Този купон взе да ми омръзва — изръмжа Алек.
Четиримата се затичаха през прашния двор към улицата, която би трябвало да ги отведе обратно при берга. Алек се опита да вземе Диди от Трина, но девойката не му позволи и продължи да бяга, макар лицето й да бе изкривено от усилието. Момиченцето бе престанало да плаче и се бе умълчало.
Марк се огледа назад. Един мъж бе застанал на прага и стреляше напосоки с трансвиктора, пращайки жертвите си в димящото небитие. Той забеляза тичащата по улица групичка и прати няколко изстрела подире им. Белите лъчи се забиха в паважа и вдигнаха малки облачета прах. Мъжът се отказа и се върна към изтребването на по-лесната плячка.
Марк и приятелите му продължиха да бягат. Когато подминаха къщата с малките деца, Марк си помисли за Трина, Диди и тяхното бъдеще. И не спря.
60
Най-сетне бергът отново се появи пред тях. Изплува в далечината, по-красив, отколкото Марк го бе смятал някога. Макар че всички дишаха тежко, никой не настоя да спрат, за да си поемат дъх, и скоро огромният метален кораб се извиси над главите им.
Марк нямаше представа как Трина бе успяла да издържи дотук с Диди в ръце. Тя бе отказвала каквато и да било помощ.
— Добре… ли… си? — попита я той, като дишаше на пресекулки.
Тя коленичи, остави момичето на земята и се просна задъхана до нея. Когато го погледна, в очите й отново нямаше следа от разпознаване.
— Ами… май че да. Благодаря ти, че ни спаси.
Марк коленичи до нея, усетил, че сърцето му се свива болезнено.
— Трина, наистина ли не ме помниш?
— Изглеждаш ми… познат. Но в главата ми има толкова много странни неща. Трябва да предадем това момиче — тя притежава имунитет, ако не знаеш — на хората, за които това има значение. Преди всички ние да изгубим разсъдък.
Марк я гледаше с невярващи очи. Побиха го тръпки. Начинът, по който бе произнесла тези думи… Вече не се съмняваше, че с нея се е случило нещо много сериозно. Дали същото ставаше и с него? Колко време му оставаше, преди светът около него да изгуби предишния смисъл? Един ден? Може би два?
Огромната врата на берга се раздвижи със скърцане и Марк се възползва от промяната, за да не отговори. Вместо това се обърна и се загледа в спускащата се платформа.
Алек заговори на висок глас, за да надмогне стърженето на механизмите:
— Да ги качим на борда и да ги нахраним. Току-виж до няколко часа и ние станем като ония кукувици в града.
— Не и момичето — възрази Марк.
— Какво искаш да кажеш? — попита старият воин.
— Виж белега на ръката й. Била е уцелена от стрела преди месеци. Помисли над това. Трина е права. Диди притежава имунитет. Това трябва да означава нещо. — Чула думите му, Трина се надигна и закима енергично. Твърде енергично. Сърцето на Марк се сви отново. Тя очевидно не беше съвсем в час.
Алек изпусна една от познатите си недоволни въздишки.
— Освен ако не успееш да размениш тялото си с нея, предполагам, че няма да спечелиш нищо от този факт, нали?
— Но може би ще помогнем на другите. Ако все още не са открили лекарство…
Алек го изгледа със съмнение.
— Да се качваме на борда, преди някой от маниаците да ни е застигнал.
„И да ни изпепели с трансвиктора“ — добави мислено Марк. Но реши да не го каза на глас.
Старият воин се насочи към рампата, вече почти опряла в земята. Марк протегна ръка на Трина.
— Хайде. На борда ще си в безопасност. Има храна и можеш да отдъхнеш. Не се безпокой. Имай ми доверие. — Заболя го, докато казваше тези думи.
Диди се изправи с пребледняло лице и улови ръката на Марк, преди Трина да го направи. Момичето го погледна и макар изражението й да оставаше непроменено, той бе почти сигурен, че е зърнал притаена някъде дълбоко усмивка. Трина също се надигна.
— Надявам се, че това нещо не е обитавано от призраци — рече тя с унесен, изплашен глас. След това се отправи към рампата. Марк въздъхна и двамата с Диди я последваха.
Следващите няколко часа минаха, без да се случи нищо. Слънцето се спускаше бавно към хоризонта и земята в подножието на берга се скри в тъмна сянка. Алек вдигна кораба във въздуха и го насочи към мястото, където бяха кацали по-рано — все още изглеждаше безлюдно. След това се нахраниха, приготвиха койките за Трина и Диди и ги оставиха да си легнат. Трина заспа веднага, но заговори несвързано насън, а от крайчеца на устата й се стичаше слюнка. Докато Марк я попиваше, душата му отново се изпълни с тъга.