Що се отнасяше до него, сънят засега му се струваше почти невъзможен.
Смяташе да разговаря с Алек и да разбере какво възнамерява да предприеме от тук нататък, но когато отиде при него, войникът вече хъркаше шумно, приседнал в пилотското кресло и с клюмнала на гърдите глава. Марк почти бе изкушен да хвърли парче храна в зейналата му уста и се изкикоти при тази мисъл.
Изкикоти.
„Май наистина започва да ми хлопа дъската“ — помисли си той. Настроението му мигновено се развали. Имаше отчаяна нужда от нещо, с което да се развлече от тежките мисли.
Изведнъж си спомни за таблетите, които бе открил в товарния отсек — бе ги пристегнал с ремъци за рафта. Духът му се повдигна малко от надеждата, че може би тези устройства ще хвърлят повече светлина на ставащото. Че ще им дадат още един шанс.
Докато тичаше по коридорите към хангара, си удари коляното два пъти. Някъде по средата на пътя се сети, че ще му е нужен прожектор, и се върна да го вземе от раницата. После най-сетне стигна до рафта. Измъкна припряно таблетите и приседна на пода.
Бяха три на брой. Първият беше изтощен. За да проникне във втория, му трябваше парола, но екранът трепкаше — вероятно той също скоро щеше да издъхне. Вълнението на Марк заплашваше да се превърне в отчаяние. Ала третият блесна ярко, озарявайки помещението, и Марк изключи прожектора. Притежателят му — някакъв тип на име Рандал Спилкър — не бе сметнал за нужно да поставя парола и с включването се появи заглавната страница.
Прекара около половин час в прелистване на безполезна информация. Спилкър бе обичал игри и чатове. Марк бе почти готов да се откаже, уверен, че притежателят на таблета го е използвал единствено за забавление, когато най-сетне се натъкна на скрити документи.
Откри директория без обозначения, почти изгубена сред списък от стотици подобни и празни.
Названието й бе Директива за изтребване.
61
Имаше толкова много документи, че Марк не знаеше откъде да започне. Всеки файл бе обозначен с номер и изглежда, бяха записани в случаен ред. Марк знаеше, че няма време да прочете всички файлове, и затова реши да ги отваря един след друг и да търси нещо, което би могло да му е от полза.
Имаше множество файлове с кореспонденция, записки и официални съобщения. Преобладаващата част бяха лична кореспонденция — всичките копирани в няколко файла — между Спилкър и негови приятели, най-често жена на име Ладена Лихлитър. Двамата работеха за Коалиция за спасяване на света, организация, за която хората от селата бяха чували, но не знаеха почти нищо. Доколкото Марк успя да разбере, тази група бе събрала на едно място различни правителствени агенции от целия свят. Бяха се установили в Аляска — едно от малкото сравнително незасегнати от слънчевите изригвания места, — където се опитваха да върнат света към предишния живот.
Всичко това изглеждаше много благородно — както и изтощително за тези, които участваха в него, — но малко по-нататък Марк се натъкна на няколко писма между Спилкър и Ладена Лихлитър, от които го побиха студени тръпки. Прелистваше текст след текст, когато се спря на един и го прочете няколко пъти:
До: Рандал Спилкър
От: Ладена Лихлитър
Относно:
Все още съм потресена от днешната среща. Направо не мога да повярвам. Не мога да приема, че ЦКП буквално ни изгледа в очите и ни направи подобно предложение.
Сериозно. Бях изумена.
А след това повечето от половината присъстващи СЕ СЪГЛАСИХА С ТЯХ! Те ги подкрепиха! Какво, по дяволите, става? Рандал, кажи ми, какво, ПО ДЯВОЛИТЕ, става тук? Как може дори ДА СИ ПОМИСЛЯТ да направят нещо подобно?
Как?
Целия следобед си блъсках главата над това. Не мога да го приема. Не мога.
Как стигнахме дотук?
Ела да се видим довечера. Моля те.
За какво ли става дума? — зачуди се Марк. ЦКП… Човекът на име Брус ги бе споменал като хората, стоящи зад вирусна атака. Или това беше КСС — Коалицията за спасяване на света? Може би едното бе подразделение на другото? С щаб някъде в Аляска. Той продължи да се рови.