Марк бе принуден да изключи за малко таблета. Усещаше нарастващ шум в ушите, лицето му пламтеше болезнено. Главата го болеше. Всичко, на което бе станал свидетел през изминалата седмица, е било санкционирано от действащото правителство на опожарения свят. Не е било осъществено от терористи, нито от група побъркани типове. Било е одобрено и осъществено с единственото намерение да се контролира популацията. Да се изтребят цели райони, за да има повече ресурси за оцелелите.
Тялото му се тресеше от набиращ сила гняв, който подхранваше растящата лудост. Седеше в непрогледна тъмнина, загледан в черното пространство, но пред очите му танцуваха петна. Човешки лица, крещящи за помощ. Разнасящи вируси стрели, които бръмчат във въздуха, забиват се в рамене, ръце и шии. Започна да се пита дали това, което се случваше с него, не бе последният етап преди окончателното умопомрачение.
Той трепереше, целият облян в пот. От очите му се стичаха сълзи. После неочаквано вдигна глава и изкрещя. През тялото му премина неудържима лавина от гняв, какъвто не бе изпитвал досега. Чу, че нещо изпука. Звукът дойде от скута му.
Погледна надолу, но не видя нищо. Опита се да включи таблета, ала не се получи. Намери пипнешком прожектора и го запали. Екранът на таблета бе строшен, самият панел бе извит под неестествен ъгъл. В гнева си го бе счупил. Никога не би си помислил, че притежава подобна сила.
Въпреки всичко, което се случваше с него, опита се да разсъждава трезво. Знаеше какво трябва да направят, бе наясно, че това е единственият им и последен шанс. Ако хората от бункера възнамеряваха да отидат до Ашевил, за да открият човека, който бе издал тази заповед, тогава Марк и приятелите му също отиваха там. Да се промъкнат зад стените на града според Марк бе единственият начин да открият хората, издали директивата за изтребване. Можеше само да се надява, че там разполагат със средства за борба със заболяването. Че биха могли да им помогнат. Ашевил. Ето къде трябва да отидат.
Точно както бе казал и онзи негодник Брус по време на речта си в залата. Само че Марк искаше да ги изпреварят.
Той се изправи, все още малко замаян от образите, които плуваха пред очите му. Гневът пулсираше, течеше по жилите му вместо кръв, но още докато се надигаше, той усети, че спокойствието му бавно се завръща. Освети още веднъж счупения таблет, след това го изрита към далечния край на помещението. Машинката се приземи с трополене. Надяваше се, че някой ден ще има възможността лично да каже на хората от КСС какво мисли за решението им.
Главата му се цепеше от болка, изведнъж го налегна безкрайно изтощение, сякаш някой бе загърнал раменете му с тежащо тонове одеяло. Той падна на колене, преви се на една страна и опря глава в хладния под. Чакаше го толкова много работа. Сега не бе моментът да заспива. Но беше толкова… толкова изморен…
Най-сетне този път му се присъни нещо приятно.
62
Трина подскача в ръцете на Марк, събудена от гръмотевица.
Вън от пещерата вали, нещо, което не са виждали поне от три месеца след изригванията на слънцето. Марк трепери, мокър и измръзнал, но това си е истинско облекчение след нетърпимата жега, превърнала се в неразделна част от неговия живот. Извадиха късмет да открият тази дълбока клисура в склона на планината и той си мисли, че не би имал нищо против да остане тук до края на живота си. Алек и останалите са по-навътре в пещерата и също спят. Той обгръща раменете на Трина и доближава главата си до нейната. Поема от дъха й, едновременно солен и сладък. За първи път, откакто изоставиха яхтата на брега на Ню Джърси, Марк се чувства спокоен. Почти умиротворен.
— Харесва ми да слушам гръмотевиците — прошепва Трина, като че ли, ако заговори твърде високо, ще подплаши дъжда отвън. — Не зная защо, но ме карат да заспя. Готова съм да се сгуша под мишницата ти и да хъркам поне три дена.
— Под мишницата? — пита Марк. — Божичко, добре, че се изкъпахме на дъжда тази сутрин. Сега мишниците ми миришат на рози. Настанявай се и се чувствай удобно. — Тя се намества, изкисква се и отново се размърдва.
— Марк, наистина не мога да повярвам, че все още сме живи. Не мога. Но кой знае? След шест месеца може вече да ни няма. Или утре, предполагам.
— Ето така ми харесваш — отвръща той. — Хайде. Остави тия приказки. Какво по-лошо може да се случи след всичко, което преживяхме? Ще останем тук още малко, после ще идем да потърсим селата в южните планини.
— Слухове — казва тя тихо.