— Можем да го направим — рече Марк. — Достатъчно е да ме уловиш за ръката и да тръгнеш. Още малко и ще бъдем в… безопасност. — Не искаше да се разколебае на последната дума.
Диди вдигна покритата си с белези ръка, хвана пръста му и го стисна. Това като че задейства някаква реакция у Трина, тя се отдръпна от стената и пристъпи към тях. Все още не смееше да вдигне очи от пода и стискаше Диди с две ръце за раменете. Но изглежда, беше готова да ги следва.
— Добре — прошепна Марк. — Няма да обръщаме внимание на оня нещастник горе и ще идем тихо и спокойно в кабината. Да вървим.
Той се обърна и закрачи към вратата, преди нещо да е накарало Трина да промени решението си. Дърпаше Диди след себе си. Един бърз поглед през рамо го увери, че Трина я следва. Над тях се чуха забързани стъпки и Марк трябваше да положи усилие да се успокои и да продължи сякаш нищо не се е случило.
Излязоха в коридора и поеха в сумрака, под бледата светлина на аварийното осветление. Ала едва бяха изминали няколко крачки, когато шумът над тях внезапно се усили. Чу се трополене и истеричен смях. Сетне неочаквано едно тяло се провеси наполовина от тавана и пред тях изникна обърната наопаки глава. От устните на Марк се изтръгна вик и той се вцепени. Сякаш осъзнал това, мъжът отгоре протегна бързо ръка и изтръгна трансвиктора от ръцете му с такава сила, че ремъкът се скъса.
Марк се опита да го задържи, но непознатият бе бърз като стрелкаща се змия.
Той изчезна зад напречните греди, като не спираше да се киска. Стъпките му се отдалечиха, докато тичаше към другия край на кораба.
65
Марк не смяташе, че би могъл да се покатери на тавана и да застигне непознатия, който навярно вече се бе спотаил някъде, откъдето да дебне със смъртоносното оръжие.
— Не мога да повярвам — прошепна младежът. Как бе позволил на този тип да изтръгне оръжието от ръцете му? При това му се случваше за втори път за по-малко от ден. И сега този невменяем се криеше някъде из кораба с най-опасното оръжие, създавано някога.
— Побързайте — подкани той Диди и Трина и тримата хукнаха по коридора. Марк вдигаше глава на всеки няколко секунди, опасявайки се, че мъжът може да надникне отгоре и дори да стреля. Непрестанно се ослушваше и за стъпки.
Когато стигнаха кабината, първото, което видя, бе, че Алек се е проснал върху пулта, стиснал главата си с ръце.
— Алек! — извика Марк, пусна ръката на Диди и изтича при него. Но Алек се изправи преди още да го е достигнал и се огледа объркано. — Ей, добре ли си?
Не изглеждаше добре. Лицето му беше подпухнало, с кръвясали очи, кожата му бе бледа и изпотена.
— Аз… аз… само си почивах.
— Ти си единственият, който знае да лети с това нещо — изтъкна Марк. Погледна през прозореца и видя, че под тях бавно пълзят хълмовете на Ашевил. — Искам да кажа… аз не мога да…
— Спести си думите, хлапе. Наясно съм какво рискуваме. Опитвам се да разбера къде е щабът на КСС в града. Трябваше ми малка почивка.
Марк побърза да го запознае с развитието на събитията.
— На кораба има луд. Той открадна трансвиктора.
Алек не каза нищо. Само сбърчи лице, което бе придобило тъмночервен оттенък. Изглеждаше сякаш всеки момент ще се пръсне.
— Успокой се — продължи бавно Марк. — Ще си го върна. Ти само намери мястото.
— Ще… опитам — отвърна Алек през стиснати зъби. — Трябва да ти покажа… как се управлява тази машина.
— Страх ме е — намеси се Диди, която не пускаше ръката на Трина. Погледът й бе отправен към прозореца — бедното дете вероятно никога преди не е било в берг. Очакваше Трина да се опита да я успокои, но младата жена мълчеше. Все още бе свела глава към пода.
— Виж, всичко ще бъде наред — рече Марк и приклекна до детето. Едва го направи и бергът се гмурна във въздушна яма. Диди изпищя и този път се освободи от ръката на Трина и изтича навън, преди някой да успее да я спре.
— Ей! — извика Марк и хукна след нея. За миг пред погледа му се мярна видение на телцето й, обгърнато в сивкава мъгла.
Зърна гърба й в дъното на коридора и се завтече натам. Бягаше към товарния отсек. — Върни се!